Свободата идва с почивката на бензиностанцията. Която е до някакво пловдивско село, на което така и не му научих името. Свободата идва с изпразването на почти празния автобус и потока от хора към тоалетните, в който не участвам. Глътката въздух, даже до-маниакалното дишане, макар околобензиностански и краймагистрален въздух. Свободата дойде с първата глътка срамно скъпо кафе, с отхапване от вафлата.

Свободата окончателно дойде с днешното “спира да ми пука”. Дойде с днешното “край, спирам с подлудяващите чувства за вина, неувереност, отговорности , летви за прескачане”. Те са всекидневните “светвания”, просто днес дойдоха доста по-рано от традиционните късни часове. И може, евентуално, да ми помогнат за нещо до края на деня.

Днес успях само след два часа мислене и премисляне (като не броим трите по-рано, които съчетах и с други неща) що годе да си подредя хаотичните потоци, старите с новите мисли, мантрите, примерите, спомените, знанията, хипотезите, опита, наблюденията и всичко останало в тази дрислива кофа-глава. Обичам да спя и ми се ще да и се случваше по-често, но сънят е и сред най-големите ми ужаси, изтрива най-невъзмутимо всичко измислено през деня.

И не го изтрива безследно, ами ме оставя да се боря с часове и дни с фрагменти, с парчетии, половинчати мисли. Но това са гадости, с които се боря постоянно. Свободата в случая (а да говориш ей тъй за свобода и да философстваш за нея е едно от най-смешните и жалки простотии, с които искрено се подигравам обикновено) МИ – това е скъсването с “ама”-тата, “но”-тата, “помисли”-тата и другите пречки на разума, които си ги ценя изключително много, макар да са просто пречки в един абсолютно неразумен, жалък и абсурден свят. Свят, в който онези, които най-много се пенят и зъбят за абсурдността му, най-много допринасят за нея. И всичко останало, което е наопаки; включително онези, които успокояват, че това било наред.

Свободата дойде и с глухарчетата до пътеката, белия на оранжеви и лилави ивици междуселски автобус, който винаги пристига и спира от другата страна на оградата на бензиностанцията, когато автобусът ни е в почивка, с най-после отпускащите мисли, включително тези, че въздухът, настоящите мисли, относителното спокойствие на душата (ако постоянните земетръси, при които мазилката пада и се отварят пукнатини в земята в продължение на години, вместо секунди, може да се нарекат “относително спокойни”) са мимолетни и след малко ще спрат.

След свободата, макар пак да нямат отношение към нея, нито тя към тях, идват прочетените още две-три глави от “Неосветените дворове” на Радичков – как обожавам да чета бавно художествена литература и да не прекъсвам връзката си с хубавите книги с месеци; нещо, което литературните на-килограм-консуматори, гонещи бройки и треперещи сакън да не изпуснат някоя нова книга с гъзарска indie-корица и от модерно издателство, с положителни рецензии из сайтовете, четящи по спринтьорски, трудно ще разберат.

Довършването на “Покаяние”-то на Абдуладзе със затъмнените странични потоци светлина с яркожълтото перде, което, странно, не оказа влияние на откаченострахотната топла тоналност на филма (да, това не му е най-важното качество, но сега не е там темата). Изслушването на двата ми любими албуми на Korpiklaani (май първите два; единствената група от този и сходните му жанрове, която слушам). Още часове в презпрозорчени гледки и разни мисли, които не свършват и, май, тук трябва да добавя накрая: “за щастие”.

http://denislavstoychev.tumblr.com/post/80890856355