Борислав Ненов

Кога и как Стамен продаде със своите роднини имота и се озова на улицата, не разбрах. Толкова бях привикнал да шляпа по чехли в близост до училище „Климент Охридски” и да обяснява подвизите си на ринга или какво прочел във вестниците, че отсъствието му се оказа осезателно.
Боксови победи той всъщност нямаше никакви или поне аз не видях никога човек, който да потвърди този му талант. Бе пропуснал казармата заради това, че е дюстабанлия. Някога сигурно е работил нещо, ала кога е било това, нямаше откъде да се разбере. Той говореше нещо за някаква фабрика, но баба ми твърдеше, че е пенсионер по болест и е виждал заводи само по телевизията.

Щом го казваше баба ми, вероятността да е вярно бе много голяма. Тя знаеше по нещо за всеки от читалище „Стоян Златев”, та чак до старата пиаца. А не миткаше из улиците, защото из къщи имаше винаги някаква работа. И деца за гледане.
Лека и пръст, природна дарба ще е било, и въпрос на памет да попие чутото от тоя и от оня.

Липсата на Стамен сравнително скоро се избистри, тъй като той попълни групата на бездомниците до Новата поща в Аврена. Той никога не бъркаше из кофите, въпреки че ако изобщо е имал пенсия, тя трябва да е била мижава. До пощата имаше „офис” един запалкаджия и там бе пристанът на клошарите в тази част на града. Къде имаше клиенти, къде нямаше, но държеше работното си място. Държеше около себе си и бездомниците. През зимата се свиваха под стълбището на пощата и топлеха телата си с по някоя глътка евтино вино или още по-скапана ракия.

Нехранимайковци, както би казала другата ми баба, която не понасяше скитници и просяци. В нейното съзнание те бяха едно и също и на опитите ми да я убедя за голямата разлика между тях, тя махаше ядосано с ръка и не искаше повече да ме слуша.
Милата, толкова страх бра, като отидох да се разправям с литература в университета.
„Тия романи ту ги носиш, ту ги отнасяш, все нови купуваш, стари отнякъде влачиш, има ли барем хабер някакъв, че ще си изкарваш хляба като изучиш”, питаше с боязън баба.

Завалията, тъй и не доживя да види, че заработвам заплата и че поне малко от малко си е струвало да пълня къщата с книги. Дядо ми също бе кахърен- на него му се искаше да стана юрист- знаеше, че хората винаги ще се съдят и няма да остана на улицата.

…На трийсетина метра от Стамен някога живееше Илия. За мен – Илко, а за градската общественост- Фалконети.Двамата трябва да са били връстници, а пък това да рече, че не са кой знае колко по-големи от мен. Странна работа - не помня нито единия, нито другия като ученици, а все някакво средно образование трябва да са минали. Поне донякъде, защото Фалко имаше една праисторическа баба, която продаваше семки в един навес, долепен до съседите им, а чичо му ли, баща му ли, рано почна да рови из бунищата. Тъй че образователният процес няма да е бил на особена почит у тях.

Стамен умря преди Фалконети. Липсата на храна и на стряха почна да си казва думата и той все по-трудно се придвижваше, за да отиде до пристанището на запалкаджията до пощата в Аврена. Винаги се обаждахме един на друг, ала така и не поиска дори  пет стотинки, а на мен ми бе неловко да му предложа, понеже Стамен много държеше на гордостта си. Така и не го видях нито веднъж да проси, а положението явно ставаше все по-лошо и запалкаджията в един  късен есенен ден ми каза, че вкарали някогашния ми съсед от махалата в болница. Не мина много и ми обади, че работата свършила.

Нямаха пари и за един некролог, а за погребението абсурд.
Защо си спомням за тия скитници, защо се разлистват у мен в този привечерен час? Докато се прибирах, не видях клошари, а и запалкаджията днес не водеше със себе си поредния изтеглил късата клечка от съдбата. Може би няма кой вече да разказва за измислени подвизи на ринга и да показва гарда си, въпреки че е дюстабанлия. Може би тази зима е като дълга, мрачна есен, а пролетта е някъде далеч и в това сиво безвремие се появяват тия странни фигури?

Стамен, Фалконети- на трийсетина метра един от друг. И аз на още толкова от тях.
И късата клечка на съдбата.