Новата ни история, след 10 ноември, каквито и да са пристрастията ни, трябва да признаем, е комедия от грешки. Трагикомедия, ако сме точни, ако сме достатъчно прецизни, защото все през сълзи се смеем. Така или иначе, поводи за смях винаги има, макар че те, нерядко, в самото начало, не предвещават такъв развой и приличат на нещо сериозно. На нещо, Бог знае какво, никога не е съвсем ясно едно или друго начинание на родната политическа класа, все е някакъв нашенски изрод, или мутант, орисан да се превърне в чудовище. Смешно чудовище, бързам да подчертая, развеселяващо, разведряващо, въпреки ужаса, с който е заредено, въпреки разрухата, която оставя след себе си. Няма, може смело да се твърди, нито едно начинание през тези славни години, което да не ражда, ако не саркастични, то поне иронични коментари. Колкото и сериозно да е наглед всичко, никой не се съмнява, ще се посмеем, но пак през сълзи, както всякога. Ето, служебният кабинет, както можеше да се очаква, не прави изключение и вече храни присмехулниците, които са не само иронични, но и саркастични. На прицел, засега, е най-вече екологичният министър Юлиан Попов, ако не се лъжа, който си е комедиен персонаж, или поне гротесков, щом се е извисил до експерт по екологията, въпреки филологическото си образование. Той, оказва се, е и известен, както ме убеждават, журналист и писател, макар че аз, с чиста съвест, мога да отсека: ”Няма такъв писател!” Не е задължително да съм прав, но инак съм сигурен, че не са много почитателите му, след като случайно разбрах, че текстовете му са популярни интерпретации на чужди завети. Чужди на българския дух, искам да кажа, пък и на хуманизма изобщо, а са внушени, знае се от кого, от тези, дето са го направили изпълнителен директор на Нов български университет, да речем. Но, комедиен персонаж е новоизлюпеният министър с друго, с този тъй респектиращ в биографията му факт, че на два пъти се е кандидатирал за общински съветник в Лондон, без особен успех. Да се чуди човек защо е оповестил този по-скоро срамен, отколкото респектиращ факт – не вярвам, все пак, че негов политически идол и пример е историческият Жорж Ганчев, който тържествено отбелязва, че е поканил на партито си Джейн Фонда, но тя не дошла. Не по-малко забавна е и оповестената лично от него история, как са го намерили и кога са му предложили да стане министър в служебното правителство. Случило се е, според самопризнанията му, в букурещки ресторант, докато нагъва кебапчета, т.е. министърът, оказва се, прилича не само на фамозния Жорж Ганчев, но и на фамозната Ана-Мария Борисова май беше, открита на един кръстопът. Но, ако всичко това е по-скоро смешно, изобщо не е смешно това, че нашият министър не е наш поданик или че не желае да е наш поданик, пък ние, т.е. президентът или служебният премиер, гледаме на еколога-филолог като на незаменим кадър. И друг един министър, оказва се, този път наистина незаменим май, няма право, според закона, да е министър, щом е подуправител на народната банка, но компромисът в този случай изглежда оправдан. И все пак, ако сме цивилизована държава, правова държава, законът е над всичко и над всички, та са недопустими и компромисите, които изглеждат оправдани, а за други изобщо няма място. Ние обаче не сме нито цивилизована, нито правова държава, това и децата го знаят, въпреки благозвучните фирми, с които се кичим, та човек неволно се замисля и над неща, които изглеждат несъстоятелни. Буйният Волен Сидеров, извадил отново късмет, покрай последните събития, например, твърди че служебното правителство изобщо е незаконно, щом президентът Плевнелиев си е позволил структурни промени, без санкцията на парламента. От президентството, трябва да отбележа, тутакси контрираха, че лидерът на „Атака” не е чел добре Конституцията, но знае ли човек на кой да вярва, след като е ясно, че в тази държава се лъже, до полуда се лъже, за щяло и нещяло, пък и всякога. Има, вижда се, както всякога у нас, премного грешки, пък и премного лъжи, можем да не се съмняваме, като начеваме нещо ново, да стъкмим служебно правителство, например, пък и премного смешки има, вече размиващи ни, пък и неподозирани още. И, като е тъй, ще се намери някой добър християнин, сигурно, дето великодушно ще каже, че където има грешка, има и прошка! Само че едва ли заслужава подобно снизхождение родната политическа класа, пък и едва ли е достойнство да се превъплъщаваш в добър християнин, щом тази роля вече си присвоиха Бойко Борисов и Азис. Последният, онзи шумен безполов субект, се извини на феновете си, съвсем основателно, според мен, след като и на тях, сигурно, им са омръзнали тъпите му епатажи, напомнящи самодейно театро. Но това не е толкова интересно, далеч по-интересното е, че поиска прошка от Бог и от хората бившият ни премиер, току след като го освиркваха в Ловеч, същият този град, в който преди няколко месеца го посрещнаха триумфално. И не знам сега, като великодушие ли, или като страх, да квалифицирам този съвсем оправдан, закономерен, бих казал, жест на обидения, но съхранил, може би, достойнството си човек. Обиден е той със сигурност, защото онези младежи в Ловеч, подвикваха хашлашки, че бяга от хората, искаха възмездие за престъплението с Мишо Бирата, подхвърлиха неприлични реплики за Агент Буда и какво ли не още. Обиден е той, ако трябва да припомним, не за пръв път, а ето, дава щедро прошка човека, но въпросът е защо го прави и доколко е искрен. А е съвсем закономерен и въпросът, дали е съхранил достойнството си и доколко го е съхранил, щом политическият му опонент Иван Костов има неудобни, но навременни и уместни питания. Направо безмилостен е Командира, но справедлив, като отбелязва, че управлението на държавата е за здрави хора, а още по-безмилостен, като намеква, че боледуването на премиера, най-вероятно, е нескопосно представление. Не бих отсякъл, че е точно тъй, но ще отбележа, че би било жалко, много жалко, пък и крайно неубедително, ако вчерашният бабаит, героят, днес се опитва да влезе в тясната и изтерзана кожа на мъченика. Не вярвам, че ще се вържат на толкова пошла режисура и най-големите наивници, а инак е сигурно, че има такава режисура, наистина пошла, щом ни представиха онова етюдче с калашника и комунистическата книжка до него. Бива, бива, казва уж наивният наш народ, ама бивол за мезе не бива! То е направо неуважение към хората да ги вдивяваш  толкова елементарно, то е артък работа това, то е и празна, несметната работа, напразно хабене на енергия. И може да е безмилостен Иван Костов съвсем ненавреме, но и не заслужават милост, пък и прошка, трябва да отбележа, подобни изстъпления, защото не мога да определя инак, чудовищното незачитане на интелекта на българина. Въобще, смешно е, вижда се, смеем се, когато трябва да плачем, както всякога, по стар народен обичай, та няма да е чудно, ако пак се препънем. И проблемът, което е по-важно, далеч не е в служебното правителство, а в още куп неща, в много и различни грешки, дето все ни пречат да бутаме каруцата напред. Обявил съм вече, че съм по-скоро песимист и относно това, което ще свърши служебното правителство, пък и относно това, което би свършило редовното, ако не се радва то на всеобща подкрепа. А ще се радва, то се знае, ако съумее да проведе разумна, социална, преди всичко, политика, ако пребори ужасяващата бедност. Това няма да стане, разбира се, ако разчита на набедени писатели, превъплътили се в еколози, или на харвардски възпитаници, немилостиво захвърлени в родната икономическа джунгла, където би трябвало да са съвършено безпомощни, ако са си учили добре уроците. Такива са, за жалост, родните реалности и ако някой не ги е разтълкувал ще прави грешка след грешка, а сетне ще иска напразно прошка…