Младежите от Португалия са преминали с изпълнението си през пространството пред читалище „Съгласие”, оставили са настрани мандолинките си и отморяват в градинка „Николинка” с по бира в ръка. Черните им наметала не са за зимата, но в събота времето по обяд се е усмихнало и може да се пийне от кехлибарената течност.
„Големи кучета са, снощи се представиха много здраво и на коктейла”, разказва ми един приятел, който е бил на вечерната общинска трапеза, дадена в чест на гостите от чужбина. Питали за уиски, но и ракията им допаднала и свършила много работа.
Преди тях народът ямболски е видял сатанинското изпълнение на един самотен кукер, от което те побиват тръпки. След него обаче на сцената се пускат госпожиците от Индонезия, които се оказват неочаквано бели. Или пък се е работило с козметика на килограм, за да изглеждат така лицата им.
Групата от Търгу Жиу, Румъния, е подготвила цяла програма и докато вървя към Художествената галерия се чува знаменитата „Песен на чучулигата”, която у нас свирят най-вече циганите в разгара на някой дълъг моабет. Момчетата от Румъния са сякаш част от баскетболен отбор, толкова високи изглеждат, а някои от дамите пълнят жадните съботни души на ямболци.
Пред Галерията областният управител Димитър Иванов е препасал колан с хлопки и се радва на себе си- неизживяно детство. Фотоизложбата „Кукерландия”и тази година е от висока класа и не случайно фестивалното пространство гъмжи от мъже и девойки с апарати в ръцете. България се вижда като на длан по тези фотографии- младежи и деца, захласнати по езическия ритуал, баби и дядовци, пропътували половината държава, за да се чуе и види името на родното им село.
Хлопките тежат, краката и ръцете са уморени, но чашата вино и удоволствието от играта явно си заслужават дългите и не евтини приготовления. Много от кукерите са знаят по име, явно пътуват от село на село и от град на град, за да начешат крастата си.
„Нашата е още далечна- 44 номер сме”, обяснява един едър българин на дребничък кукер, но не е припрян и ако трябва ще чака до мръкнало, за да мине през сакралното пространство на сцената.
Всъщност, не зная доколко хората си дават сметка, но Кукерландия никога не се провежда на площад „Освобождение”. Ако сме точни, ямболският площад е пространството между Безистена и Джамията. Някога „Кобург”, сетне „Сталин”, а в началото на 30-те години на миналия век някому хрумнала идеята да го нарекат „Освобождение”. На него обаче е тясно за кукерските групи и за момичетата от Индонезия, които са плъзнали нашироко и ме връщат към времето, когато киносалоните в града ни бяха препълнени, за да се види „Слонът, моят приятел”.
Мой познат ме запознава с дребничък младеж от Одрин, ала така и не разбирам художник ли е, фотограф или дявол знае що. В крайна сметка се появява съученикът ми Ниязи Ашиков и ни спасява от неловката ситуация да се гледаме , без да можем да разменим и пет думи.
Времето продължава да се усмихва в събота по обяд, родителите имат красивото изпитание да купуват едно или друго от лакомствата, подредени по „Раковски”. Тези, които нямат ситни деца или се тълпят да видят следващата партида кукери, или пият по едно кафе на слънце, забравили поне за час-два, че трябва да плащат големите сметки за ток.
Две възрастни жени се крепят една друга- има нужда, възрастта се е натрупала на гърбовете им и ако се пуснат, сетне цялото село ще ги одумва, че са паднали баш на пъпа на Ямбол.
И, ако е рекъл Господ, догодина по това време, пак ще бъдат така- здраво хванали се една друга, загледани едновременно към смъртта и към живота…
виж и http://yambolnews.net/index.php/mediya/video/item/4686
