Трудно ми е да си го представя, ала било така - на сцената на читалище „Съгласие” изпадналият в екстаз политик Славейко Василев обяснявал как царството от ден на ден става все по-голямо, могъщо и велико, а около него, под формата на буквата V, изпънати като струни, били ямболските бранници.
Буквата V, знакът на победата, допълнил хроникьорът, за да не остане никакво съмнение, че идеологията бележи един от триумфите си в поречието на Тунджа. Тунджа, която така и не станала плавателна, въпреки че минали двадесет и повече лета, от ония дни, в които местните титани на духа плюнчили калемите и доказвали каква огромна стопанска полза ще има, когато по реката тръгнат кораби.
Вместо натоварени с дървесина и зърно параходи, по нея през 1924 година, се спуснало подобие на легендарния „Радецки” и ентусиасти пресъздали как Ботйовата чета слиза на козлодуйския бряг.
Брегът край Тунджа обаче бил осеян с табахни и през топлите месеци свирепо вонял, независимо, че ямболските вестникари избягвали думата зловония, заменяйки я с миазми. Градската градина, сетнешната гордост на местните жители, още била в пелени и колоритният, а според някои и малко смахнат богаташ, Любомир Коларов, си гледал животните и ситната гад из бъдещия парк. Чифликчията, който имал имоти и в центъра на Ямбол, бил захласнат по литературата и давал пищни вечери на регулярно пристигащите от столицата на Третото българско царство писатели и поети.
Снимки, за огромно съжаление, от пировете, на които присъствал дори най-големият чревоугодник в държавата, професор Александър Балабанов, няма запазени. Или по-скоро някой ги е крил дълго през годините, докато попаднали в ръцете на рошавите хлапета и те им удари кибрита.
А може би изобщо не е станало така и утре или през следващия месец, от някой сандък ще изскочат фотосите с писателя Николай Райнов и съпругата му Диана Минчева, заболяла на един среднощен пир от антракс и умряла след няколко седмици в столицата. Така, поради ямболския разгул, бъдещият повелител на социалистическата естетика Богомил Райнов останал полусирак и отрано трябвало да свиква с темерутщината на баща си, описан потресаващо от сина му в книгата „Тютюневият човек” .
…Докато бранниците стояли изпънати мирно под формата на буквата V, Панайот Каракачанов, един от видните ямболски комунистически функционери, се въртял край казармите, след което от тях току изчезвало по някое войниче от селата, откраднало една-две пушки от царската армия. Каракачанов бил познат на полицията още и като Гарабед, и като Антон, но за повечето щял да се запомни като политкомисар от времето на така наречената Отечествена война, в която гърмял директно върху тия, които имали дори и бегли съмнения дали е време за излизане от окопите.
Същият този Панайот Каракачанов сетне станал генерал, по сетне военен аташе в Москва, за да цъфне в една късна есенна сутрин на площада в центъра на града и да обяви, че Тодор Живков и неговото обкръжение са престъпници. Тълпата, скупчила се пред сградата на пощата, даже щяла да аплодира запасния генерал, защото нямала никаква памет за неговите дерибейства и понеже синът му - Александър, бързо се наместил в редиците на седесарите, за да потвърди, че фамилията му знаела кога и как да излезе на политическия дансинг.
Депутатите от последните години на царското време  отдавна били разстреляни след бързите присъди на Народния съд, но родствениците им в ония късни есенни дни на 1989 година също били край пощата и си блъскали главите сега кой път да хванат. Единият отдавна влязъл бодро в редиците на БКП, а партията му поверила диригентската палка в наскоро открития тукашен камерен ансамбъл. Преди това Държавна сигурност го вербувала за агент/ сътрудник/, а още преди това, по време на първите класове на прогимназията, бъдещият маестро сменил фамилията си, за да не го разпознават като враг на народната власт.
В суматохата на българската псевдодемокрация той се оказал сред видните местни опозиционери на компартията и станал общински съветник. Почти никой не трепнал от тези политически метаморфози - липсвала памет, а когато липсва памет, и моралът е в девета глуха линия, а и Държавна сигурност нямала никакво намерение да отваря творчеството си, известно под жанра досиета.
След време  дори му присъдили Голямата награда на Ямбол, а когато все пак излязъл на светло фактът, че бил човек на комунистическите тайни служби, вече хората били оскотели и битката за хляба изчерпвала хоризонта им. Все пак нещичко се чуло- службите го вербували, докато служил като войник, което донякъде обяснявало защо диригентската палка се озовала в ръцете му и защо преди всеки голям форум на БКП той излизал с бодри изказвания по колоните на местния вестник.
Единственият вестник, чийто главен редактор по традиция бил член на тукашното Политбюро, в което участвал, разбира се, и шефът на Държавна сигурност. Винаги участвал, независимо че през годините босовете на тайните служби се сменяли.
Сменяли се дори първите секретари на компартията в окръга, макар че по неписано правило, те престоявали на трона поне по десет години. Тодор Живков не можел да се оплаче от тях - били напълно лоялни към режима и много старателни. Толкова старателни, че един от тях дори надминал по добив на зърно от декар Добруджа.
Въздигнали го до небесата, но някой пошепнал в Централния комитет, че имало здраво надписване с калема и се наложило да идва шефът по идеологията Борис Велчев, за да съобщи на местния партиен актив, че другарят Димитър Йовчев преминава на друга отговорна работа. А край Тунджа нещата ще поеме Емил.
Емил всъщност бил Христо Георгиев, шеф на ямболското АПК и бивш партизанин, на когото се възлагали огромни надежди за промяна в Бялата къща, но само след една година трябвало да идва лично Тодор Живков, защото, така се твърдяло, бившият шумкар се бил разгащил.
Тукашната интелигенция имала за основно правило да се ослушва и снишава през деня, а вечер се правели на бабаити в щедро дарената им от компартията кръчма, наречена Клуб на културните дейци.Бабаитлъкът, независимо от многото водки, все пак бил в премерени граници, защото пологът бил топъл и никой не искал да блъска из фабриките.
Толкова се радвали на себе си и на творенията си, та дори не забелязали престоя в града ни Христо Фотев- един от гениалните поети на България, отделил няколко строфи на Ямбол в поемата си „Балада за Ромео и Жулиета”. В града той даже сключил първия си брак, но работата излязла гнила и съпругата изчезнала бързо нейде из канцелариите на държавата.
Далеч преди бившият партизанин Емил да влети като първи секретар в Бялата къща, начело бил майорът от френската съпротива Иван Тенев, известен на полицейската власт от преди 9 септември още като Абисинеца. Следели го, ала явно нямали достатъчно талант за тая работа, защото смуглият младеж от тогавашното село Тервел се прехвърлил зад граница и станал интербригадист в Испания. Сетне се наложило да се прехвърли във Франция, където го интернирали, но пък именно тогава намерил Жулиета Каплан, която след няколко години се озовала в Ямбол като негова съпруга.
„В ония дни не изпитвах любов към него, а състрадание”, казала в словото си при откриването на училището, кръстено на името на съпруга и французойката. Решително подобни приказки не пасвали на добрия тон, ала никой не се сетил да прегледа словото и, за да зачеркне тая фраза.
Мъжът и, Иван Тенев, не бил долюбван от някои местни функционери, какъвто бил бъдещият генерал Николай Чернев, познат и с партизанското си име Здравко. В първите месеци и години след 9 септември местните кадри, слезли от шумака, или излезли от селските си скривалища, не гледали с добро око на тия, които пристигнали от СССР или от друга някоя държава, но играта била сложна и трябвало да се търси дълго и упорито цаката на претендентите за големите постове…