Хубав ден с роми

Борислав Ненов

Харесвам ромите, но не когато правят цигански работи. Тия дни се опитах съвсем накъсо да разкажа за един ремонт на покрив, извършен от група на капиталистическия труд. На пръв прочит и баш майсторът им, и помощниците му не изглеждаха роми, ала след първите минути на общуване и оглеждане, ситуацията ме изпрати все пак към родство с ромския етнос.

„Вероятно покривът ти има нужда само от пренареждане на някоя и друга керемида”, така че внимавай да не те подлъжат и да платиш луди пари за нищо работа”, така ми обясняваше един приятел по телефона. Той се пенсионира като майор в Авиобаза-Безмер, ала има да издържа студент и бачка от утрин до здрач. От инженер по поддръжка на самолетите стана строителен работник. И сега работи и в събота, и в неделя.

По частни обекти, на самодейни начала. Няма договори, няма нищо, което да напомня за юридически отношения - боядисва, шпаклова, качва се по покривите.

Вече вероятно е забравил, че е бил в храбрата българска армия. Не е трагедия, все пак се пенсионира млад и въпреки диабета, има сили да търчи по строежите. „ Ще им платиш 15-20 лева, толкова ще е цялата работа”, напъти ме приятелят и продължи някъде да бачка на своите си клиенти.

Харесвам ромите, но се боя, когато работите почват да стават цигански. Майсторът си води двама помощници и изведнъж и дворът, и къщата стават тесни. Тесни, защото бригадата се изсипва в кухнята, за да види откъде тече и почти светкавично обявява цена, нямаща нищо общо с кротките 15-20 лева, предвидени от приятеля ми.

„Чакайте бе, момчета, още не сте се качили на покрива, а цената стана много висока”, опитвам да ги усмиря. Баш майсторът ме праща да му намеря стълба, сетне се появяват с другия от бригадата - на високото.

„По-лошо е, отколкото го мислех”, обяснява ромът със сини очи, на които навремето баба ми викаше ашлама. Лошото се оказва такава сума, че на мен ми причернява и търся да се опра някъде. Приятелят ми не си вдига телефона - все пак на него му плащат да работи, а не да бъде консултант. Междувременно и на един от бригадата му става зле- смесил снощи ракия и уиски. Водя го в банята да се пооправи, но файда няма и той изчезва на улицата.

Бригадата намалява на двама души, които ми обясняват, че ще има работа чак до вечерта. Часовникът показва едва 11 и това ме респектира, още повече че ми опяват от цял месец за течащия покрив и искат да намеря живи майстори.

Иначе аз може да се преселя в отвъдното.

Нямам толкова пари, колкото те искат и почваме пазарлък какво могат да поправят с наличната сума. Изглежда, че има шансове за мен и групата отново се пръсва из двора и из къщата. Този, на който му е дошло в повече уискито, се завръща с аналгин, и веднага пита дали нямам някакво старо желязо. Нямам нито старо, нито младо, опитвам го да го срежа, понеже и друг път съм се разправял с ромското любопитство.

И помня, че то е безкрайно. Така се и оказва - болният оглежда чарковете от компютъра и пита дали ще му го дам, сетне отива към салмата и констатира, че има един улук в нея. „Що го държиш, дай ми го”, Споменът за съдбата на тоя улук веднага възкръсва, понеже преди години дойде един майстор от село Победа, Върбан ли беше, Драган ли, все тая. И той от веселия етнос, но се държеше на положение и прибра парите без повече пазарлъци.

Улукът падна само след два-три месеца, а Върбан или Драган, повече не можах да го открия. Той не беше ашлама, а чиста проба циганин, пардон, ром.

Докато се разправям с полупияния труженик, ония от горе нахвърляли една камара бетон и няколко счупени керемиди. „ Не може бате, трябва капаците да се измажат, виж там за още петдесетина лева поне”, нарежда баш майсторът, а другият клати глава в знак на съгласие. Ситуацията е патова - за мен, а не за тях. Приятелят ми все така не вдига телефона, за да даде акъл какви да ги дробя оттук насетне.

„Ай сектир, няма да им пълня гушите, за тоя дето духа в комина”, си казвам наум и викам баша да слезе, за да изясним позициите си. Полза няма - щели да пренаредят част от керемидите, но без измазване на капаците гаранция не можел да даде.

А цената - цената си оставала същата, въпреки че изобщо не е ясно колко са изпочупили от бетона, за да направят нещата заплетени.

Няма и половин час, а вече ми идва да ги натиря. Само че сетне жена ми мен ще натири, така че мирните преговори продължават. Бригадата, въпреки големия си състав, няма нито ролетка, нито нож, а и липсва и оборотен капитал, така че се разделям с 20 лева, за да се купят страшно нужни материали.

„Не се притеснявай, сетне ще ги приспаднем от надника”, теши ме героят на капиталистическия труд и се запилява нанякъде. Оня на покрива продължава да троши където му хрумне.

„Слушай, наборе, я слез да си починеш, че ще ми излезете златни”, приканвам работягата. Не му се иска да общуваме и сяда до комина, но пък пак се появява махмурлията и пита тоя джип отвън мой ли е.

„На баба ми е, ама я няма да ви подпука с точилката”, върти ми се из главата , защото и тоя долу, болният, не стои мирен, а току се вре из стаите и двора, и оня горе не кротва. Заключвам горния етаж, за да не замръкна без заплатата си, отивам отзад и казвам на другия да спре всякаква работа, понеже междувременно е натрошил още керемиди и бетон.

Башът идва с мижав пакет в ръката си и на поредната оперативка му казвам, че пренареждат част от керемидите и се разделяме по- живо по-здраво. И той, и ортакът му радостно се съгласяват, другият е отпрашил нанякъде с ладата.

Вместо до вечерта, бачкането им приключва до обяд, аз се разделям с пари, които трябва да заработвам поне десетина дни и щастливо заключвам даже пътната врата.

Харесвам всъщност ромите. Само че да са в бандата на Горан Брегович, а не на покрива и из стаите ми.