ДПС, не от вчера, си извоюва завидната позиция на несменяем, вечен балансьор в нашия парламент, като водеше, трябва да признаем, нелесната политическа игра с впечатляващо майсторство. Стратегът, идеологът, голямата личност, смогнала да превърне партията, на която мнозина не предвещаваха дълъг живот, в незаобиколим и чак решаващ фактор, бе Ахмед Доган, разбира се, който всякога е одумван и всякога има защо да е в устите и на приятели, и на опоненти. Почитан от своите, възхваляван, издиган в култ, той не оставя никого равнодушен и е не по-малко тачен и от политическите си противници, макар че те рядко го признават. Нищо по-естествено от това, щом тъкмо Ахмед Доган,  гарантира успеха на един или друг политически проект и пак той може да бъде фатална, непреодолима пречка за този проект. Още когато се водеше шумната, въпреки задкулисните игри, нервна дискусия за легализирането на ДПС, Ахмед Доган постигна, може да се твърди, своята първа и направо невероятна победа. Узаконяването на една, откъдето и да я погледнеш, противоконституционна партия , бе малко очаквано, но още по-неочаквано бе, че никому неизвестният, млад политик, ще надхитри и старите влъхви на БСП, и неусмиримите щурмоваци на СДС. Той, този млад учен и едва прохождащ политик, който имаше вече и затворническа, и милиционерска биография, както се оказа, можа да узакони, в зората на демокрацията и напук на демокрацията, една чисто етническа партия. И това вече бе първият му ефектен номер на еквилибрист, талантлив, ненадминат еквилибрист, както щяхме да се убедим след време, но нашенски еквилибрист, както личеше от първия ден, който не зачита универсалната норма. Да, феноменалното, изключителното при ДПС, е, че въпреки козметичните шашарми и гюрултията около превръщането й в мултинационална партия, тя си остана етническа партия, но съумя, въпреки разминаването с демократичната норма, да се впише в либералния интернационал. Това, този знаменателен факт, говори красноречиво, че вождът на тази партия е перфектен еквилибрист, който може да събере очите на европейците, да ги замайоса и накара да бъдат снизходителни, ако не друго, към роденото в грях, недемократично отроче. А е нашенска, въпреки перфектното изпълнение, тази еквилибристика, дори само заради това, че в цивилизования свят никому не може да хрумне нито да създаде чисто етническа партия, нито да разиграва винаги недостойната си игра. Дали бе всякога недостойна тази игра, всъщност, е въпрос дискусионен, защото Доган, както и да го одумват, спомогна и за опазването на етническия мир, и за утвърждаването на демокрацията. Той бе умен, мащабно мислещ, находчив и решителен политик, който може, за разлика от набедените водачи на другите партии, да отстоява позиция и бъде категоричен, когато трябва. И успя да респектира всички, пък и да ги скандализира, защото се превърна не само във вечния балансьор, но и в постоянна опасност за другите. Ахмед Доган, мисля, наред с несъмнените си достойнства, имаше и един сериозен недостатък , щом бе дяволски непостоянен и не гарантираше никому спокойствие, дори когато бе длъжен да го направи, защото тъй повелява политическият такт. Дали се самозабрави той, този разумен, въпреки увлеченията си, политически мъж, или се изчерпа, въпреки несъмненото умение да мисли колкото мащабно, толкова перспективно, но взе да прелива от пусто в празно, а успешните, неочаквани ходове вече липсваха. Най-неприятното бе, че политиката на ДПС се завъртя около най-дразнещия и най-непродуктивен момент в политическото битие на партията, т. е. непостоянството и не всякога успешното лавиране между опозиция и властници. Доган, вероятно, е предчувствал, че досегашната му ловка, но някак предизвестена, политическа игра, вече няма да му носи консумирания успех, та затова се е оттеглил, тъкмо когато трябва, тъкмо навреме, както се полага на играч от неговата класа. А неговият наследник Лютви Местан, който бе възможно най-сполучливият избор, защото има, безспорно, капацитета да продължи и развие концепцията на вожда, за жалост се провали още на старта. Не защото е по-нескопосен еквилибрист или по-неинтелигентен политик, а тъкмо напротив, защото се опиянява, ненавременно, прибързано, от успешното, както си въобразява, продължаване на една изпитана политика. Неговите политически пируети, като и да се самозаблуждава този сложно изразяващ се филолог, са само привидно успешни, а всъщност, са пълен провал, защото са свидетелство за аморалност и открояват липсата на политическа перспектива. Почти сигурно е, например, че ДПС тепърва ще бере горчивите плодове от колкото непочтения, толкова и недомислен ход със събарянето на коалиционното правителство, в което участваше. Добро или лошо, сътрудничеството с БСП, проверено в няколко коалиционни правителства, обещаваше трайно участие във властта, а и бе предпоставка за реализиране на определени политики. ДПС можеше, ако най-сетне реши да го направи, да  помогне по-смислено на  верния си електорат, наместо да преяжда с власт, както не без основания е упреквана, докато устройва ненаситната партийна върхушка. Участието във властта, продуктивно или не, изглеждаше гарантирано за ДПС, докато скандалът, който спретна на БСП, като че ли, я отдалечава задълго от властта, към която етническата партия никога не е била безразлична. Ефимерни са, като че ли, поне засега, надеждите за участие в дясна коалиция, след като знаем какви са настроенията на електората и доколко десните се съобразяват с тях. А и се опитват да бъдат по-принципни, може би, десните партии, или не могат да преглътнат обидата и унижението, защото и те, нека не забравяме, изпиха горчивата чаша, пък и получиха депесарски шут някога. Още по-ефимерна, според мен, е надеждата, че е възможна коалиция с ГЕРБ, щом към непостоянството на ДПС трябва да прибавим непостоянството на Бойко Борисов. Само тази диспозиция, като че ли, е предостатъчна, за да проумеем, че са неизбежни много и всякакви конфликти, само тази диспозиция, вещае едно недостойно надлъгване и политическа еквилибристика, без успешен край. Заради тази, колкото обективна, толкова безперспективна политическа реалност, точният наглед, изпитан ход, да се върви по отъпкани пътища, не води до никъде. Политическата еквилибристика, която толкова пъти е помагала на ДПС, сега проваля партията, свикнала да печели лесни победи над немощните си опоненти, или да държи в шах партньорите си. Така е, защото ролята на задкулисен играч е презряна роля, особено във време, когато съдбовния въпрос „Кой?”, касае преди всичко и най-вече ДПС. Колкото и нужна да е на Бойко Борисов помощта при гласуването на скандалните промени около пенсионното осигуряване, или още по-скандалния заем, колкото и благодарен да е той за незаменимата услуга, едва ли ще дръзне да афишира сътрудничеството си с ДПС. И е направо невъзможно, струва ми се, да тръгне към евентуална коалиция с етническата партия, щом „Протестна мрежа”, да речем, отново ще организира улични демонстрации, дори само заради участието на „всенародния любимец” Деян Пеевски във върхушката на ДПС. Политическата еквилибристика на ДПС и Местан е крайно неуместна днес, когато разстановката на силите изисква друг подход, когато непримиримата опозиция изглежда по-уместния ход.

Л. Котев

оригиналният текст:
http://delnik.net/%D0%B4%D0%BF%D1%81-%D0%B8%D0%BB%D0%B8-%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%B5%D0%BA%D0%B2%D0%B8%D0%BB%D0%B8%D0%B1%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B0-%D0%BF/