Поредната изборна кампания, ако езабележителна с нещо, впечатлява най-вече стуй, че ще сложи точката на едно дълго надлъгване, белязано от предизвестения крах на илюзиите. Илюзиите, многопосочните различните илюзии, обсебили всеки от участниците в евровота, или премислените, но незадълбочени внушения, са най-характерното затази кампания. Вечните крепители на вечното статукво, преди всичко, дадоха пример за превеса на емоционалното говорене и пренебрегването на рационалния анализ. Амбицията да се изрови земята, но да се победи, изглежда налудничава, нооще по-налудничаво е самочувствието на вечния, несломим победител, молепсаният от Провидението да побеждава.

Победата на всяка цена, с всички средства, а не сблъсъкът на идеи, превръщат борбата в самоцел в нечиста игра, което отново няма да ни донесе нищо добро. Фаворитите в надпреварата обаче нехаят, че ще излъжат нечии надежди, а още по-малко ги интересува,  доколко ще изпълнят смислените наглед обещания.


Борбата между ЕНП и ПЕС, която ни представят – кой знае защо! – за фатална, след като е ясно, че тя винаги водидо консенсус, сякаш е по-важна от нашия живот за родните политици. И тук, тъкмо тук, е големият им проблем, защото е очевидно, че страдат от някаква политическашизофрения, щом наместо от нашите, многобройните ни и драматични проблеми, се вълнуват отчуждите проблеми.

Лудият, всъщност, ако е луд, в случая, е луд за зелник, защото родните политици, разбира се, не си правят илюзии, че Европа се вълнува кой знае колко от нашето участие, а използват евровота за удобен параван. Тяхги интересува най-вече, преди всичко, властта, проклетата власт, а евровотът е интересен дотолкова, доколкото е индикатор за опазването на статуквото.

Именно опазването на статуквото провокира голямото дрънкане на празни приказки, но инак, в задкулисието, се правят тънките сметки за утрешното управление. То, вече може спокойно да се твърди, едва ли ще е по-различно от днешното, щом играчите на политическата сцена ще сасъщите, почти без промяна.

Дори смелата социоложка Мира Радева и телевизионният професор Михаил Константинов, въпреки пристрастията си, вече признаха, че очакваните от мнозина изненади няма да ги има. Гласовете, разпределени между фаворитите, общо взето, ще са фифти-фифти, като незначителният превес на единия или другия не само не променя, а затвърдява статуквото. Изненадата, най-неочаквано, би могла да дойде от вечния балансьор, но не защото няма да вземе своето, а защото може да вземе повече, когато всички единодушно ни уверяват, че ще вземе по-малко.

 Не е изненада, според мен, че вдигналите гюрултия до Бога нови и не толкова нови, но тунинговани политически формации, щесе провалят с гръм и трясък. Нагласата на домашните кукловоди да крадат гласове отляво или отдясно чрез шумни, но недомислени проекти, не е много умна, а направо безумна, е идеята да се реанимира политически труп. И, съвсем закономерно, така наречените малки партии, най-вероятно, ще се боричкат за едно-единствено място, но и това не е съвсем сигурно.

 А изненада и тук би могло да има, ако събитията в Украйна логично активизират така наречения националистически вот, който е, всъщност, комунистически вот. Въобще, крахът на илюзиите, предизвестеният крах на илюзиите, не идва на празно място, всичко беше ясно предварително, а ако има все още хора, които напразно се надяват, то не е заради политическата логика, а заради запалянковската страст.

Тя, апропо, тази вредна страст, ни пречи да се освестим и видим реалността, каквато е: досущ както във футбола, ние сме разделени на сини и червени завинаги, макар че отдавна има далеч по-добри играчи и далеч по-силни отбори. И пак както във футбола, като търсим алтернатива на домашните калтаци, не ни впечатлява брилянтната игра на Димитър Бербатов, защото е фин той, изискан и непопържа, защото искаме някой грубиян, поредният грубиян, вместо него.

Нашите политически пристрастия са производни на човешките ни пристрастия, харесваме или не харесваме у политика това, което харесваме и не харесваме у комшията. А илюзиите ни са галактически, наивно вярваме, че е възможно да се прероди в красив лебед грозното пате, досущ като се случва това в приказките. Животът, за жалост, ако е приказка, нерядко е тъжна приказка и преражданията, ако ги има, не водят до пленителни метаморфози, а наопаки. Ренегатът, например, политическият ренегат, никога не се превръща в нещо по-добро от ренегат, а съвсем логично е нещо подло, мръсно и продажно.

Кой знае защо обаче, комай целият български народ, всякога, е отправил влюбен взор към някой нов или стар ренегат, схващан като чист, честен човек, което е поредното българско чудо. Отгоре на всичко, въпросният ренегат най-често не блести с много ум, а нерядко е направо тъп, пък е и невъзпитан грубиян. Въобще, нашите човешки пристрастия и илюзии, а не световната конспирация, предизвикват, предпоставят твърде нерадостното ни битие, в туй число и неотрадната политическа реалност у нас.

Всяка изборна кампания, каквато и да е тя, ни изправя пред нови илюзии и напразни надежди, щом сме неспособни да видим, да разберем, че играчите ще са същите и играта ще е същата, докато не се освестим. Предизвестеният крах на илюзиите не е нещо ново, напротив, отдавна се е превърнал в традиция, която не ни помага, въпреки своята натрапчивост, да осмислим реалностите. Изходът от изборите, както никъде по света, всякога е предварително ясен у нас, а победителят, колкото и да са и каквито и да са недостатъците му, е абониран за успеха, щом има солидна партийна подкрепа.

Приказките за мажоритарен избор са не празни, а цинични приказки, щом всеки що-годе мислещ човек схваща, че е невъзможно, абсолютно невъзможно да победиш многочисленото партийно войнство с празни думи. У нас на думи не вярват, програмата, колкото и смислена да е, колкото и реалистична да е, не чини пет пари, щом я няма майката-партия, която ще е грижовна към своите деца, която ще намери топло местенце за всеки некадърник с партиен билет. У нас има сблъсък не на платформи, а на интереси, идеите не вълнуват никого, а келепирът е важен за всеки, осребряването на участието.

И акотези избори са евроизбори, нека не се заблуждаваме, че саневажни, щом от тях зависи оцеляването, опазването на статуквото, което ще удари утре, на местните избори, куп партизани. Тъй известно е всичко това и тъй непреодолимо, че направо се чудя понякога има ли изобщо у някого някакви илюзии, или просто се преструваме на по-наивни, отколкото сме.

Нашите илюзии, по всяка вероятност, са все с предизвестен крах, тъкмо заради туй, че все се правим на луди, защото тъй ни отърва. Докато политиците се надлъгват помежду си и с нас, ние тях лъжем, като че ли, а кой е излъганият, в крайна сметка, никога не е съвсем ясно на никого. Така я караме, та са предизвестени и крахът на илюзиите, и очакваният край при всеки наш избор, пък и мизерията ни, несекващата, непобедимата мизерия,  която си купуваме с тарикатлък…



От в-к "Неделник" оригиналният печатен меродавен  текст още го има по будките...
30 април 2014 г. стр.5