Ромски фамилии в Стралджа си осигуряват дневната дажба хляб с вандалско бране на липов цвят. Сигналите за това ломене на ароматните дървета не са от днес или от вчера. В момента на разпукването на цвета циганите тръгнаха с торбите. Отначало по-внимателно прибираха  липовия цвят от клоните до които човек може да достигне от земята, после  отрупаните  с цвят дървета събудиха алчността и се започна грубото кършене на клони.    Позовавайки се на Закона за опазване на лечебните растения , с грижа за съхраняване на липовите дървета в града и района ,   кмета  на общината от години  не   допуска  издаване  разрешения за бране на липов цвят, няма постъпили  такси за подобни действия , което на практика означава , че никой няма правото да  посяга на ухаещите дървета. Още повече , че на територията на Стралджа не се допуска и регистриране на  търговци за изкупуване на билки. Всичко това обаче не се оказва пречка за ромите да унищожават  липовите дървета. За да не правят впечатление денем, те предприеха друга маневра. Тръгват по улиците с липите нощем, пускат деца на по 6-7 години да се катерят  до върховете и с брадвички да секат клоните, които събират за секунди и отнасят по махалите. Там вече става и прибирането на цвета. Пълните чували се отнасят на пунктове , които изобщо не са в Стралджа. И бизнесът процъфтява за сметка на дърветата, които изглеждат плачевно. Короните са като след торнадо. Жалки и безразборно посечени върхове , по земята килим от листа и клони. Никой от „берачите” не се интересува,че догодина  омаломощеното дърво няма да ги храни. Важното е да има днес , а за утре, каквото стане. Жители на града се оплакват, че набезите на ромите са станали прекалено нагли. Те си позволяват нощем да прескачат оградите и да влизат по дворовете с липи. Не ги плаши появата на собственици с пушки и гърмежите във въздуха. Отговорът е бързо напускане на полесражението и див смях, което на практика означава „ утре вечер ще довършим работата си!” Не крият философията си, че всички блага, родени от  природата, са за хората и просто човек трябва да протегне ръка , да си ги вземе и да им се наслаждава. Затова не е важно дали някой позволява или не позволява, дали има забрани  или закони,  с които трябва да се съобразяват.
     Кой може да  спре наглите берачи на липов цвят? Разбира се, правото и задължението  е на полицията, но редно ли е до всяко липово дърво да се сложи на пост полицай? Възрастните хора , които са най-огорчени от случващото се и трудно  приемат действителността, обезпокоени  предупреждават, че  от такива „уж  дребни”  бели може да тръгнат големите проблеми на обществото. Дано не са прави!

Надя Жечева