Комунизмът се завръща, а голямата заслугата за този грандиозен поврат е на великия вожд Бойко Борисов, но и на верните му съратници Цецко, Искра, Цецка и Главчев, както и на невиждани експерти като Вежди Рашидов и Министър Деси. Чудя се сега откъде да започна, за да е всекиму ясно, че става дума тъкмо за комунизъм, в най-допотопните му форми, с който щедро са ни одарили тъкмо споменатите функционери, а и още дузина като тях. Култът към личността, позабравен вече, но инак исторически незабравим, е най-видимото, като че ли, и най-понятно извращение, смърдящо на комунизъм. Този култ, без съмнение, бе възроден, за да окичим с лаври Генерала, както величаеха и още величаят, бившият пожарникар и гавазин, чието минало се простира и отвъд тези две професии, някак тъмно и неблаговидно. Култът към личността бе наистина извращение, наистина смърдящо, защото много често, за да не кажа винаги, култ имаше и там, където нямаше личност. Един красноречив пример е величаенето на личност като Тато, гротескна, общо взето, чийто заслуги за народното благоденствие, ако ги има, се дължат на благоприятната международна конюнктура, а не на държавническите му умения и такт. А там, където, ако има култ, има и личност, както казват за известния Сталин, непременно има и тъмно минало, и злокобно настояще, та нещата са не само смърдящи, но и страшни. В нашия случай, слава Богу, са по-скоро смешни, защото Бойко Борисов, досущ като своя учител Тодор Живков, гледа да се хареса на народа, като чистосърдечно си признава, че е прост, колкото мнозинството от аплодиращи го ентусиасти. И демагогства, разбира се, пак като учителя си, лъже наедро и най-безсрамно! Помним „партизанския епос” на първия държавен и партиен ръководител, помним и подмятането на участниците в това движение, че той, всъщност, се е запознал с партизаните на Девети септември. Помним и „антикомунистическия епос” на Бойко Борисов, който никак не се връзва с милиционерското битие на баща му, пък и с неговата офицерска кариера в милицията, отвела го катедрата в Симеоново. По-паметливите са запомнили и онази чудна приказка около залюбването с Цветелина Бориславова, на бензиностанция, докато нейният мъж и неговата съпруга, досущ като тях, се влюбват от пръв поглед, хващат се за ръцете и заминават за далечна Америка. Това ако не е милиционерска приказка, т.е. постановка, здраве му кажи, а нещо подобно се е случило и около Тато май, твърдят комунисти, упрекващи го във връзки със супер-полицая Гешев. Милиционерските приказки с Бойко Борисов не свършват дотук, той ще стане, Бог знае как, охранител на Тодор Живков, а сетне, още по-неочаквано, и на Симеон Сакс-Кобрг-Гота, а това, че чудодейно се превръща в довереник на тъй важни особи е факт, разбира се, многозначителен. Още по-многозначителен е той, ако го съчетаем с тъмното минало на охранителя, както казват, ако изобщо го е имало, щом е налице, както се оказва, Досието на агент „Буда”. И най-многозначителен е, че тройната коалиция, номинира тъкмо такъв човек за главен секретар на МВР, по препоръка на Доган, казват, а после, за година време, го дарява с две генералски звезди, пак заради застъпничеството на Доган, казват. Въобще, култът към личността, виждаме, си е съвсем на мястото, такъв, какъвто би трябвало да е всеки комунистически култ, с който се кичат само истинските комунисти! Само истинските комунисти, подчертавам, защото всеки европейски политик, всеки възпитан, модерен, цивилизован човек, би се срамувал от сервилниченето и раболепието, които го заобикалят. Бойко Борисов обаче не само не се срамува от ужасяващия примитивизъм и профанщината, които го заобикалят, а изисква раболепие и сервилност, а и ги получава, което е най-жалко. И това вече е предостатъчно, за да констатираме с горест, че комунизмът се завръща, но има и други, съвсем симптоматични примери: като водевилното рязане на лентички, да речем, което е колкото нелепо и смешно, толкова тъжно и отчайващо, ако се замислим. Тук, може смело да се каже, ученикът надмина учителя, защото режеше смело и напето лентички и тогава, когато нямаше повод за чрезвичайна тържественост! Надмина го той и с друго, надмина го, като се заобгради с камарила от безскрупулни кариеристи, чиято наглост и алчност са право пропорционални на некомпетентността. Вицовите герои Пенчо Кубадински и Милко Балев, например, са направо безобидни хорица, ако ги сравняваме с печално известния Цветан Цветанов, който не само „израсна” от физкултурник до пръв партиен строител, но си присвои и ролята на зловещия Берия. Партийното му строителство, съвсем очаквано, сътвори кули от пясък, но само Господ знае докъде са се простряли пипалата му, докато оперираше с прословутите сто милиона за подслушване. Скандалите около апартаментите и другите му безобразия могат да се окажат малък проблем, по-страшното е, че този човек, съвсем по-комунистически, най-вероятно държи много съдби в ръцете си. А като споменах некомпетентността на новата камарила от властници, бързам да отбележа, че не е задължително непременно да я има, но инак е сигурно, че е съвсем в комунистическата традиция да назначаваш по върховете на властта свои хора, нехаейки че са завършили Рабфак или някакъв мистериозен факултет н Монтана. Не е задължително да я има некомпетентността, но се допуска, че я има, както и това, че непременно е съчетана с аморалност, а фиаското на Искра Фидосова потвърди опасенията ни. И фиаското на онази министърка, която всички, кой знае защо, единодушно нарекоха Министър Деси, потвърди тези опасения, които бяха ясни, всъщност, още при предходната министърка, която ББ бе намерил на кръстопътя. Тяхното фиаско, за жалост, се превърна във фиаско на родното здравеопазване, а фиаското на Фидосова пък във фиаско на Изборния кодекс. Никой от тях обаче, нито вождът, нито съратниците му, са склонни на признаят, че има провал, въпреки затворените седемнадесет болници и скандалите около здравната каса, въпреки нескопосиня изборен закон, което също е старият комунистически номер. Не е важно какво ще направиш, убеждаваха ни някогашните вождове, важно е  да накараш народа да ти вярва! Е, не можем да отречем на Бойко Борисов умението да подведе народа, да го убеди, че е свършил това, което не е свършил! Нещо, с което не може да се похвали министърът му Вежди Рашидов, да речем, който не съумя да убеди наследилия го Иван Стоянович, пък и не само него, че ни е нужен онзи грандомански проект, който той самодоволно нарече „Българският Лувър”. Споменавам нарочно този проект, за да припомня правилото, че там където има комунизъм, непременно има и грандомания! А лично мое мнение е, че Вежди Рашидов осъществи още по-комунистически, най-комунистически проект, призван да увековечи естетическите недоносчета на социалистическия реализъм, чрез „Музея на тоталитарното изкуство”. Най-страшното, което се случи, някак незабелязано, някак между другото, обаче е, че любимият вожд, любимата партия и любимото правителство, научиха всички ни, а най-вече медиите, досущ както по комунистическо време, да мислим правилно. Ето, това е то комунизма, трябва да се мисли правилно, трябва задължително да казваш това или онова, ако искаш да бъдеш прогресивномислещ , а мислиш ли другояче си ретроград и дори тъпанар! Един лесен пример е, да речем, че  протестиращите са непременно добри и красиви хора, а депутатите лоши и грозни хора. Такива са, общо взето, каноните на правилното мислене, всички протестиращи са красиви и никой от тях не хвърля павета, провокаторите хвърлят павета, а са и некрасиви, освен това. Телевизиите, преди всичко, и прочее медии, мислят непременно правилно и непременно представят нещата така, т.е. правилно, както беше по комунистическо време. И всеки, който си позволи да каже нещо различно, който се пита, да речем, приоритет ли е на гражданското общество да хвърля павета, е провокатор, като тези,които хвърлят паветата. Мръсен империалист, казваха някога, мръсен комунист, казват сега, а обидата е необоснована, но задължителна, щом не мислиш правилно. И всичко това го дължим на любимия вожд Бойко Борисов, по чието срутващо се величие някои още подсмърчат, пък и на обкръжението му, по-гротескно и от вожда! И не виждаме, не желаем да видим, или дотолкоз сме затъпели, че не можем да видим как се завръща триумфално, макар и тихомълком, комунизма, който уж всички ненавиждаме! Може да бъркам нещо, дано да бъркам, но все си повтарям през тези дни, натрапчиво, без да ща: Прост народ, слаба държава!...