Балчо Балчев

Баладично писмо:


Не сколасахме с четата, байо.
Залудо затрихме момчетата.
Залудо измряхме, Българио.
Като псета ни клаха. И нека.

Робува си роба робията.
че що са за роба пет века?
Щом овчари стадата си криеха
и ни сочеха подли пътеки.

Затуй ли главите ни горди
анадолски дервиши побиваха.
И цяла нощ клета Околчица
мълчалива кръвта ни попиваше.


Че ден бе! Кънтяха челата ни.
Дълба ги оловото жежко.
Из урвите псуваше вятърът.
Орлици се виеха тежко.

И сбъднах молитвата. Спяха телата ни -
парцаливи, низвергнати, диви.
И ние кълняхме и плачехме, Дяконе:
- Ще възкръснат ли в Българско живите!

Ветровете са нашите мисли
и тъмна вода е скръбта ни.
Като мътно небе сме надвиснали -
двеста неми зловещи камбани.

По мъртви от мъртвите, мили народе,
по-живи от живите, робе и скоте,
ний пак ще превземем със гръм парахода
и пак ще загинем!
Подписвам се: Ботев.

БОЛНИЧЕН АПОКАЛИПСИС

Тази нощ ненадейно се пукна
циреят тъп на порядките
разлудяха се болните, хукна
бясна сестра по креватите.
Две спринцовки й бяха забили
здраво в бедрата обществени,
във коридора, пияни от сили
болните биеха лекаря.
И запалени ввсички лекарства
пръскаха с гръм опаковките
и без страх от измами, коварства
пихме дълго водата на локвите...
Тази нощ, се целунахме с вяра,
а на съмване - бяхме студени...
Двеста болни и аз - санитарят
с доброволно прерязани вени.