- Защо толкова шумно и демонстративно напуснахте БКП?-

http://www.monitor.bg/article?id=78368

Нито е шумно, нито исках да  правя някаква антипартийна демонстрация. В писмото си до вестник "Литературен фронт" аз откровено се изповядах и обясних защо го правя, но новите ръководители нямаха време да четат. Имаха време да обвиняват, да клеветят и да изключват несъгласните с тях. Много години бях в коридорите на властта. Бях близък с Тодор Живков и никога не съм крил своето уважение и почит към него. Винаги съм твърдял, че е голям държавник. И след време историята ще го потвърди. Реформаторите след 10 ноември 1989 г. тръгнаха по един път, който аз не одобрявам. Това е гибелен път за България. Тази тяхна политика вещае разруха и тя скоро ще се почувства. Народът ни ще бъде обречен на мизерия и нищета, ще започне разграбване на съграденото досега. Ще избухне нова, невиждана по размерите си корупция. Ще се развихри престъпността и проституцията. Ще се срине държавността. Бързото сродяване с капитализма няма да донесе нищо добро на България. Както винаги е ставало, така и сега начело вълната ще издигне слаби личности, чуждопоклонници. Хаосът, който  вече е започнал, ще смачка способните и талантливите. И все по-често ще чувате по радио и телевизия едни и същи дърдорковци, в чиито мозъци няма нито една свежа мисъл.  Тази нова реформаторска политика е на преименуваната БКП в БСП. Зад привидната смяна на името стоят слабохарактерни хора. И аз не мога да застана до тях. Това вече не е моята партия. И какво по-нормално - да я напусна. Мога ли да подкрепям хора, които много добре познавам и  съм убеден, че един ден безславно ще свършат своя път и ще се превърнат в политически трупове. Сега те усилено изграждат комисии и търсят виновници. Привикват на разпити десетки хора и изключват стотици. Такава масова, безогледна чистка в историята на нашата партия през тези 100 години не е имало.

Георги Георгиев Джагаров, български поет, публицист, драматург, общественик, е роден на 14.07.1925 г. в село Бяла, Сливенско. Завършва основно образование в Сливен, после - с отличие сливенската гимназия „Добри Чинтулов”. Член на РМС от ученик. Съден и затворен като антифашист, излиза от затвора след 9.09. 1944 г. Печата от 1941 г. (сп. „Българска реч”). Завършва Литературния институт „Максим Горки” в Москва (1951). Редактор във в. „Литературен фронт”, драматург на Народния театър за младежта. Член на редакционните колегии на списанията „Пламък” и „Родна реч”. Автор на пиесите „Вратите се затварят” (1961), „И утре е ден” (1963), „Прокурорът” (1965; 1969) и стихосбирките: „Моите песни” (1954; 1955), „Птици срещу вятъра. Лирика” (1956), „В минути на мълчание” (1958; 1985), „Стихотворения” (1969; 1970; 1971; 1972), „Понякога” (1975; 1979), „Сезони” (1981), „Стихотворения” (1985), „Стихотворения” (2000), „България…една човешка длан” (2005), „Птици срещу вятъра” (2008). Сценарист на филмите „Прокурорът” (1968) и „Слънчев удар” (1977). Други произведения: „Проблемите на живота - проблеми на литературата” (1970). Член на ЦК на БКП от 1966 г. Председател на Съюза на българските писатели (15.04.1966 - 8.06.1972). Заместник-председател на Държавния съвет (9.07.1971 - 14.12.1989), председател на Съвета за развитие на духовните ценности на обществото към Държавния съвет (14.07. 1971 - 1986), член на Националния съвет на Отечествения фронт (1967 - 20.12. 1989), член на Президиума на Националния съвет на Отечествения фронт (22.04. 1972 - 16.06. 1977), депутат от 5-ото до 9-ото Народно събрание (1966-1990). Негова спътница в живота е Цвета Петкова Изворска - Джагарова (1935, Бяла Слатина) - филолог, литератор и редактор. Удостоен с международната награда за поезия „Солензара” на Френската академия (1982). Заслужил и народен деятел на културата. Носител на Димитровска награда. В последните си години заболява от рак - болестта му е следствие от дълбокото му разочарование от “демократите”. Умира на 30.11.1995 г. във Военна болница в София. Последните му думи са: “България - моята рана, моята болка, моята обич!” С решение на УС на СБП е учредена национална литературна награда „Георги Джагаров” от 13.06.2004 г.


БЪЛГАРИЯ

Г. Джагаров

Земя като една човешка длан...
Но по-голяма ти не си ми нужна,
Щастлив съм аз, че твойта кръв е южна,
че е от кремък твоят стар Балкан.

Какво, че виха вълци и чакали
из твоите полета и гори?
С онез, които бяха с теб добри,
ти бе добра, но злите не пожали.

Земя, като една човешка длан...
Но счупи се във тази длан сурова
стакана с византийската отрова
и кървавия турски ятaгян.

Търговци на тютюн и кръв човешка
продаваха на дребно твойта пръст,
но паднаха под теб с пречупен кръст,
че беше малка ти, но беше тежка.

И стана чудо: смертю смерт поправ,
усмихнаха се чардаклии къщи
и заплющяха знамена могъщи,
и път се ширна – радостен и прав.

Сега цъфтиш! Набъбва чернозема
под ласкавите български ръце,
дъхти на здравец твоето лице
и нова песен вятърът подема

Земя, като една човешка длан...
Но ти за мен си цяло мироздание,
че аз те меря не на разстояние,
а с обич, от която съм пиян!