тъжно есе
Илко Капелев

    За Гери спомени не мога да пиша. В съзнанието ми той е като лъч от небето, който няма как да изтриеш.
Слънчев лъч.
Или лъч от звезда...
Точно преди една година Гери се засели сред звездите. Но аз не искам да приема този факт. Кой знае, той може да се чувства там по-добре, отколкото се е чувствал в несъвършения живот на земята. Но аз съм сигурен, че всички най-близки хора на Гери страшно му липсват. Защото той безкрайно ги обичаше, и те безкрайно го обичаха.
...В този момент Гери се протяга навярно като лъч от небето към нас и иска да ни каже нещо. Навярно иска да ни каже, че животът е безкраен. Че това Отвъд е само продължение на живота. Иска да ни утеши, защото знае, че нашата обич към него е несвършваща. Знае, че един ден всички ние непременно ще се срещнем с него. А ние знаем, че там някъде отгоре той ни наблюдава и не е престанал да ни обича. Всички нас – неговите близки и неговите приятели...
Познавам Гери от Сибир. Познавам го от далечната северна земя на елените. Никога не съм го познавал по-рано. Много често се събирахме на по “двайсет грама”... (Така измервахме водката – на по двайсет грама). И тази северна парола ни остана завинаги. Седяхме един срещу друг като в чум. Аз го слушах както се слуша в чума якутски еленовъд, който разказва легенди за Великата северна пъртина. Това бе така, защото Гери беше мъдрец като старите якутски еленовъди. Той никога не говореше напразно. Тъкмо наротив, умееше да говори безкрайно и сладкодумно. Мъдро и красиво. Беше живата енциклопедия на Приобието, защото, сигурен съм, никой на онази вкочанена земя край бреговете на Об не беше зареден с повече огън и с повече знания, отколкото него. Когато исках да науча нещо, което не знаех, аз просто “отварях” тази жива енциклопедия и “четях” онова, което ме интересуваше. А аз много неща не знаех, които Гери знаеше прекрасно и умееше да обясни с пророческата дарба на астролог.
Не зная защо, но винаги съм възприемал бате Гери като един от големите и силни герои на Джек Лондон. Ония, които писателят е срещнал в Клондайк когато самият той е бил едва на 20 години. Възприемах Гери като един достоен водач на “пъртината”. Зная, че всеки, който го познаваше отблизо в духовен план, беше готов веднага да тръгне с него през кълбовидните бучащи виелици или под многоцветните тънки отблясъци на Северното сияние. Гери беше роден за водач. Той бе силен и честен.
Хората му вярваха и той вярваше на хората.
Хората го обичаха и той обичаше хората.

Така запомних бате Гери, който бе значително по-голям от мене, но бе лирик по душа и романтик по характер. Ние дълго време бяхме заедно в Сибир и аз продължавам да го считам за моя духовен водач на “пъртината”... Ето, дори в този момент ние продължаваме да седим с него някъде в дъното на чума и да си говорим на по “двайсет грама” за птиците и вятъра. За листата на брезите, които скоро трябва да се разлистят. Нищо повече, на по “двайсет грама”. И колкото по-дълго седим в чума, толкова вътре става по-топло. И аз слушам някакъв разказ от Гери така, както се слушат разказите на северните еленовъди – с огромно въодушевление и с духовно наслаждение... Сигурен съм, че той отнесе горе със себе си един невероятен къс синева от необятния руски Север. Защото обичаше Сибир. Обичаше безкрая и свободата. Беше открит и сияен човек, такъв, каквито са сибиряците. Не напразно му придадох в този неизмислен разказ северен ореол, защото винаги съм виждал моя приятел Гергин Иванов като силен персонаж от северен роман. Сега си мисля, че нищо неоснователно не е имало в това, че на Север го наричахме Гери Желязната ръка.
 Аз нищо друго не мога да направя в този момент, освен да се преклоня с признателност пред светлата памет на Гери за голямото приятелство, което грееше между нас!
Пред Гери, моя духовен водач на пъртината...

Илко Капелев                                                                          5 април, 2014 г.,
                                                                                                              Ямбол