Вярвам в обновлението. Подкрепям всеки проект, който ще направи живота ни по-качествен и удобен. Подкрепям и проекта за водопроводната и канализационна мрежа на „Каргон”. Но за мен хората са най-важни.

В последния ден на февруари минавам през най-стария ямболски квартал и виждам възрастна жена, паднала в руините на обновлението – с разбита разкървавена глава, държейки своя бастун. До нея -  каргонлия, притекъл се на помощ и извикал линейка. Спирам и аз да помогна.

Баба Иванка – малка, но жилава женица. Цял живот работила в ямболската печатница. Живее на ул. „Варна” (няма да споменавам номера). Ходила до местния пощенски клон да прати мартеници на правнуците във Варна. Но на връщане не успяла да се справи с бойното поле в този ямболски квартал. От къщите надничат ядосани лица на хора, за които ежедневното придвижване се е превърнало в участие в „Сървайвър”.

Няма тротоари, няма улични настилки. Всичко разбито – кал, бабуни, барикади.

Ядосах се на всички нас. За това, че сме толкова търпеливи, толкова толерантни. Сигурно можеше този хубав проект да се случи по един по-добър начин, с мисъл за удобството на хората. Със сигурност....
Да са живи и здрави лекарите от „Спешна помощ”, които промиха и превързаха раната на баба Иванка, даже я закараха до дома щ.

Продължих по пътя си, мислейки за моя Ямбол. Как може да е хубав, чист и уютен град, с усмихнати и доволни хора. Може ли наистина?

МОЖЕ. Защото по насипаната с камъни улица ме задмина тротинетка с 6-7 годишно момченце, с прекрасна голяма мартеница, което не се отказваше да се пребори с препятствията по тази стара каргонска улица.



Катя Георгиева