Вт04252017

Last update06:46:04 PM

Back Вие сте тук:Home НОВИНИ Творчество Георги Дичев: Гергьовден


Георги Дичев: Гергьовден Избрана

Оценете тази статия
(1 глас)
  • Прочетете 2164 пъти
Кавалът заплака с душата на стомна изписана.

Заплака мечтата му - вечно да плаче орисана.

Погали с мелодия - спомен от бъдното минало,
сърцата ни стари, душите ни голо-изстинали.

Заплака кавалът, разплака природата стихнала.
Разплака сърцето и - трудно с нас, хората, свикнало.

Звездите в очите и бавно, смутено помръкнаха,
а после - всевластница стара - пристигна и мъката.

На двора е пусто - трапезата чака разпятие.
Горчи във устата - на мъката злото проклятие.

А хлябът - с напукани длани замесен, изпръхва,
и виното в чашите пръстени глухо пресъхва.

И споменът - пепел изстинала, разбита икона,
над главите ни лудо се втурна и диво подгони

красивата пустош из нашите помисли скрити,
избрана за верую, вместо на Пейо сълзите.

* * *

На портите грубите длани са сложили вярата -
разцъфнали клонки от круша, коприва изгаряща

и восъчни свещи, горящи за бъдна нирвана
на нежни гергьовски рогца и на порти ковани.

Горяха запалени свещите с восъчни пламъци
и блееха агнета в селски кошарени замъци.

Над селото тиха молитва камбанено звънна.
Нощта притаи се. Денят се приготви да съмне.

* * *

Изгонихме някъде в Космоса "злите" си духове
и без светлина заживяхме, подобно на бухали.

В ушите на бога завдявахме мъдрите притчи -
за нас - упокой на душата, за другите - песните птичи.

Сега не настръхваме, чуем ли песен разплакваща,
а само се свиваме - бъркаме удара с ласката.

Вечер в звездите се взираме, търсим си разума.
После си лягаме. "Трудно е, някак си" - казваме.

За полет крилата си стягаме, полет към бъдното.
Но пътят минава /напряко за там/ през отвъдното.

И бързаме там да отидем, забравили само,
че туй, що оставяме тук, се купува със памет.

* * *

Зората в родилни тревоги се мята неистово -
отново се ражда великата слънчева истина.

Дърветата, тежки от цветна роса и от чувство,
със песен на птици прикриват среднощното блудство.

И тръгва денят да разкърши изтръпнали крайници,
закичил челото си влюбено с кърското срамниче.

Усмихнат в звъна на камбаните после се вслушва.
Откъсва си стръкче коприва и клонче от круша.

Замислен, повежда на смърт ориста на годината.
Замислен, запалва и свещ да гори над камината.

На двете рогца после връзва червения символ
и чака да бъде изядено всичкото жито.

Когато тавата опразнено блясва - пречистена,
денят се навежда да скрие сълзите в очите си.

Кръвта на съдбата потича искряща и млада -
свещта изгоряла е в своята жертвена слабост.

Утихна кавалът, утихнали - свиха се пръстите.
Водата изтече и стомната шарена пръсна се.

Реката се плисна, дарена за утрешна младост
с дъх пресен на кръв и пламтяща пшеничена радост.

* * *

На двора е пусто. Отдавна не вярваме в хората.
Трапезата вече е тъжна и стара история.

Отиде си споменът. Нямаме вече тревоги.
Объркахме чувства с нагони и дявола с бога.

Една подир друга угасват на вятъра свещите.
Увяхва копривата, крушата падна отсечена.

Реката пресъхва в безплодното свое корито,
а новият ден е тревога, крещяща в очите.

Безсънни са нашите нощи, а дните ни - ребуси.
Стремим се да бъдем щастливи, макар и за себе си.

Нахраним ли тялото, мислите стават излишни
и дразнят ни нечии /тъжни навярно/ въздишки.

Не чувстваме как ще останем дървета без корени
и как ще се блъскаме с плач във вратите затворени,

съзрели пред себе си свещи, огнище и клетва,
а в житото - нашата кръв да изтича - за жертва.

Георги Дичев

Последно променена наЧетвъртък, 07 Май 2015 11:05
Влезте, за да коментирате
нагоре

Free and Commercial Modules by Kasey Moore.

Избрано от редактора

Най-четено през месеца

ГАЛЕРИЯ 2