Пет08182017

Last update06:46:04 PM

Back Вие сте тук:Home НОВИНИ Творчество Неделно четиво: Пилат Понтийски (М. Булгаков)


Неделно четиво: Пилат Понтийски (М. Булгаков)

Оценете тази статия
(1 глас)
  • Прочетете 3169 пъти

В бяло наметало с кървава подплата, с провлачената походка на кавалерист, в ранната утрин на четиринайсетия ден от пролетния месец нисан в покритата колонада между двете крила на двореца на Ирод Велики излезе прокураторът на Иудея Пилат Понтийски.

Най-много на света прокураторът мразеше миризмата на розово масло и сега всичко вещаеше лош ден, защото тази миризма го преследваше още от разсъмване. На прокуратора му се струваше, че миризма на рози излъчват кипарисите и палмите в градината, че към миризмата на кожа и пот от конвоя се примесва проклетата розова струя. От пристройките, зад двореца, където се бе разположила пристигналата с прокуратора в Иерушалаим първа кохорта на Дванайсети Мълниеносен легион, през горната тераса на градината до колонадата достигаше лек пушек и към този нагарчащ дим, свидетелствуващ, че кашаварите в центуриите вече готвят обеда, се примесваше пак мазната розова струя. О, богове, богове, за какво ме наказвате?

„Да, няма съмнение, това е тя, отново тя, непобедимата ужасна болест — хемикранията, при която те боли половината глава. За нея няма лек, няма спасение. Ще се опитам да не си движа главата.“

На мозаечния под при водоскока вече беше приготвено кресло и прокураторът, без да поглежда никого, седна в него и протегна ръка встрани.

Секретарят почтително вложи в тази ръка къс пергамент. Прокураторът хвърли с болезнена гримаса поглед върху написаното, върна пергамента на секретаря и с мъка изрече:

— Подследственият от Галилея? Пращахте ли делото му на тетрарха?

— Да, прокураторе — отвърна секретарят.

— А той?

— Той отказа да даде заключение по делото и предостави на вас да потвърдите смъртната присъда на Синедриона — обясни секретарят.

Бузата на прокуратора потрепери, той каза тихо:

— Доведете обвиняемия.

Веднага от горната тераса на градината двама легионери въведоха под колоните на балкона и изправиха пред креслото на прокуратора човек на около двайсет и седем години. Човекът беше облечен с вехт и разкъсан светлосин хитон. Главата му беше покрита с бяла кърпа, пристегната с ремък на челото, а ръцете му бяха вързани на гърба. Под лявото око на човека имаше голяма синина, в ъгълчето на устата му — раничка със съсирена кръв. Доведеният гледаше с тревожно любопитство прокуратора.

А той помълча, после тихо попита на арамейски:

— Значи, ти си подстрекавал народа да разруши Иерушалаимския храм?

Докато говореше, прокураторът седеше като вкаменен и само устните му леко помръдваха, когато произнасяше думите. Прокураторът седеше като вкаменен, защото се боеше да поклати пламналата си от адската болка глава.

Човекът с вързаните ръце пристъпи малко напред и заговори:

— Добри човече, повярвай ми…

Но прокураторът, пак без да помръдва и без да повиши ни най-малко глас, веднага го прекъсна:

— Мен ли наричаш добър човек? Ти грешиш. В Иерушалаим всички шепнат, че съм свирепо чудовище, и това е съвсем вярно, — и пак така монотонно добави: — Центурионът Плъходава при мен.

На всички им се стори, че на балкона притъмня, когато центурионът, командуващ специалната центурия, Марк, по прякор Плъходава, застана пред прокуратора. Плъходава беше една глава по-висок от най-високия войник в легиона и толкова широкоплещест, че заслони напълно още ниското слънце.

Прокураторът се обърна към центуриона на латински:

— Престъпникът ме нарича „добри човече“. Изведете го за малко, обяснете му как трябва да разговаря с мене. Но да не го осакатите!

С изключение на неподвижния прокуратор всички изпратиха с поглед Марк Плъходава, който махна с ръка на арестувания да го последва.

Където и да се появеше Плъходава, всички го изпращаха с поглед заради ръста му, а който го виждаше за пръв път — и заради това, че лицето на центуриона беше обезобразено: удар на германски боздуган беше сплескал преди години носа му.

Тежките ботуши на Марк закънтяха по мозайката, вързаният го последва безшумно, пълно мълчание настъпи под колонадата и се чуваше как гукат гълъбите на градинската тераса пред балкона и как струята на водоскока пее загадъчната си приятна песен.

Прокураторът изпита желание да стане, да подложи слепоочие под струята и да замре така. Но знаеше, че и това няма да му помогне.

Когато изведе арестувания изпод колоните в градината, Плъходава взе от ръцете на легионера, застанал в подножието на една бронзова статуя, бича, замахна леко и удари арестувания през раменете. Движението на центуриона беше небрежно и слабо, но вързаният тутакси рухна на земята, като да му бяха отсекли краката, задави се с поетия въздух, кръвта се изтегли от лицето му и погледът му стана безсмислен. Марк само с лявата ръка леко, като празен чувал, вдигна във въздуха падналия, изправи го на крака и заповяда гъгниво, като изговаряше зле арамейските думи:

— Римския прокуратор ще наричаш хегемон. Други думи няма да говориш. Ще стоиш мирно. Разбра ли ме, или да те ударя?

Арестуваният се олюля, но се овладя, лицето му си възвърна цвета, той си пое дъх и отговори дрезгаво:

— Разбрах те. Не ме бий.

След минута отново стоеше пред прокуратора.

Прозвуча безцветен, болен глас:

— Име?

— Моето ли? — припряно попита арестуваният, изразявайки с цялото си същество готовност да отговаря смислено и да не предизвиква втори път гняв.

Прокураторът каза тихо:

— Моето ми е известно. Не се преструвай на по-глупав, отколкото си. Твоето.

— Иешуа — бързо отговори арестантът.

— Прякор имаш ли?

— Ха-Ноцри.

— Откъде си родом?

— От град Гамала — отговори арестантът и посочи с глава, че там някъде далеко, вдясно от него, на север, има град Гамала.

— Какъв си по произход?

— Не зная със сигурност — живо отвърна арестуваният, — пътешествам от град на град.

— Това може да се изрази по-кратко, с една дума — скитник — каза Прокураторът и попита: — Роднини имаш ли?

— Никого нямам. Сам съм на този свят.

— Грамотен ли си?

— Да.

— Знаеш ли друг език освен арамейски?

— Да. Гръцки.

Подпухналият клепач се повдигна, забуленото в пелената на страданието око се втренчи в арестувания. Другото око остана затворено.

Пилат заговори на гръцки:

— Та, значи, ти си се канил да разрушиш сградата на храма и си подстрекавал народа?

Сега арестантът отново се оживи, очите му вече не изразяваха уплаха и той заговори на гръцки:

— Аз, доб… — ужас проблесна в очите на арестанта, защото щеше отново да сбърка, — аз, хегемоне, никога през живота си не съм искал да разрушавам сградата на храма и никого не съм подстрекавал към такава безсмислена постъпка.

Учудване се изписа на лицето на секретаря, който записваше показанията, приведен над ниската масичка. Той вдигна глава, но тутакси я склони отново над пергамента.

— Множество най-различни хора се стичат в този град за празника. Между тях има магьосници, астролози, предсказатели и убийци — говореше монотонно Прокураторът, — срещат се и лъжци. Ти например си лъжец. Записано е ясно: подстрекавал си да се разруши храмът. Така свидетелстват хората.

— Тези добри хора — заговори арестантът, побърза да добави: — хегемоне… — и продължи: — са неуки и са объркали всичко, което съм казал. Изобщо почвам да се боя, че тази бъркотия ще продължи много дълго. И то само защото той записваше невярно казаното от мен.

Настъпи мълчание. Сега и двете болни очи гледаха тежко арестанта.

— Повтарям ти, но за последен път: престани да се преструваш на побъркан, разбойнико — произнесе Пилат меко и монотонно, — записаното за тебе не е много, но е достатъчно, за да бъдеш обесен.

— Не, не, хегемоне — заговори арестуваният, целият напрегнат от желание да бъде убедителен, — тук обикаля ли, обикаля един с пергамент от козя кожа и непрекъснато пише. Но аз надникнах веднъж в този пергамент и се ужасих. Нито дума от записаното не съм казвал. Умолявах го: изгори пергамента, за бога! Но той го дръпна от ръцете ми и избяга.

— Кой е той? — с погнуса попита Пилат и докосна слепоочието си.

— Леви Матей — охотно обясни арестантът, — той беше бирник и го срещнах на пътя за Витфагия, там, където в него опира една смокинова градина. Разприказвахме се. Отначало той се отнасяше към мен с неприязън и дори ме оскърбяваше, тоест мислеше, че ме оскърбява, като ме нарича псе — арестуваният се усмихна, — но аз лично не виждам нищо лошо в това животно, та да се обиждам от думата…

Секретарят спря да записва и хвърли, крадешком учуден поглед, ала не към арестувания, а към прокуратора.

— Но след като ме слуша известно време, поомекна — продължи Иешуа, — а после захвърли парите на пътя и каза, че тръгва да странства заедно с мен…

Пилат се усмихна с едната буза, показвайки жълтите си зъби, и като обърна цялото си туловище към секретаря, промълви:

— О, граде Иерушалаим! Какво ли няма да чуеш тук! Един бирник, чухте, нали, захвърлил парите си на пътя!

Секретарят не знаеше какво да каже и сметна за нужно да повтори усмивката на Пилат.

— Но той каза, че вече мразел парите — обясни Иешуа странната постъпка на Леви Матей и добави: — Оттогава стана мой спътник.

Все още с разкривено в усмивка лице прокураторът погледна към арестувания, после към слънцето, което неумолимо се издигаше все по-високо над конните статуи на хиподрума, разположен далеч долу вдясно, и изведнъж с болезнена досада си помисли, че най-простото би било да пропъди от балкона този странен разбойник, като произнесе само две думи: „Обесете го.“ Да изгони и конвоя, да се махне от колонадата, да влезе в двореца, да нареди да затъмнят стаята, да се просне върху ложето си, да заповяда да му донесат студена вода, с жален глас да повика кучето Банга, да му се оплаче от хемикранията. И мисълта за отрова изведнъж се мярна съблазнително в болната глава на прокуратора.

Той гледаше с мътни очи арестувания и известно време мълча, като си припомняше мъчително защо на утринния безпощаден иерушалаимски пек пред него стои арестант с обезобразено от побоите лице и какви още излишни въпроси трябва да му зададе.

— Леви Матей ли? — попита с пресипнал глас болният и затвори очи.

— Да, Леви Матей — стигна до него високият глас, който го измъчваше.

— Но какво си говорил все пак за храма пред пазарската тълпа?

Гласът на отговарящия сякаш пробождаше слепоочието на Пилат и беше неизразимо мъчителен; този глас казваше:

— Аз, хегемоне, им казах, че ще рухне храмът на старата вяра и ще бъде съграден нов храм на истината. Изразих се така, за да стане по-ясно.

— Защо ти, скитнико, си всявал смут сред хората на пазара, защо си им говорил за истината, от която нямаш представа? Какво е истина?

В същия миг прокураторът си помисли: „О, богове! Питам го за неща, излишни на съд… Моят ум вече не ми служи…“ И пак му се привидя чаша с тъмна течност. „Отрова ми дайте, отрова…“

И отново чу гласа:

— Истина е преди всичко, че те боли глава и те боли така жестоко, че малодушно мислиш за смърт. Ти не само нямаш сили да говориш с мен, но дори ти е трудно да ме гледаш. В момента аз неволно съм станал твой палач и това ме натъжава. Ти не си в състояние да мислиш за каквото и да било и мечтаеш само да дойде кучето ти: изглежда, единственото същество, към което си привързан. Но мъченията ти сега ще свършат, главата ще престане да те боли.

Секретарят се опули срещу Иешуа и не дописа думата.

Пилат вдигна към арестанта мъченически поглед и видя, че слънцето е вече доста високо над хиподрума, че един лъч се е промъкнал в колонадата и пълзи към вехтите сандали на Иешуа, а Иешуа се отдръпва от слънцето.

Тогава прокураторът стана от креслото, стисна главата си с ръце и на жълтеникавото му бръснато лице се изписа ужас. Но той веднага го сподави с волята си и пак се отпусна в креслото.

В това време арестантът продължаваше да говори, но секретарят вече нищо не записваше, а само внимаваше, източил шия като гъсок, да не изтърве нито дума.

— Ето, сега всичко свърши — каза арестуваният, поглеждайки доброжелателно към Пилат — и това безкрайно ме радва. Бих те посъветвал, хегемоне, да се махнеш за известно време от двореца и да се поразходиш пеш някъде из околностите, например в градините на Елеонския хълм. Бурята ще се разрази — арестантът се обърна, присви очи срещу слънцето — по-късно, привечер. Разходката би била много полезна за тебе и аз с удоволствие бих те придружил. Дойдоха ми наум някои нови мисли, които могат, струва ми се, да те заинтересуват, и с удоволствие бих ги споделил с теб, още повече че правиш впечатление на много умен човек.

Секретарят пребледня като смъртник и изтърва свитъка на пода.

— Бедата е там — продължи, неспиран от никого, вързаният, — че си прекалено саможив и напълно си загубил вяра в хората. Съгласи се, нима може човек да отдаде цялата си привързаност на едно куче? Твоят живот е беден, хегемоне — при тези думи говорещият си позволи да се усмихне.

Секретарят мислеше сега само за едно — да вярва ли на ушите си, или да не вярва. Налагаше се да вярва. Тогава се помъчи да си представи в каква ли причудлива форма ще се излее гневът на избухливия прокуратор след тази нечувана дързост на арестувания. И не можа да си го представи, въпреки че добре познаваше прокуратора.

Тогава се чу пресекливият, хриплив глас на прокуратора, който каза на латински:

— Развържете му ръцете.

Един легионер от конвоя удари копие о пода, подаде го на друг легионер, приближи се и свали въжетата от арестанта. Секретарят вдигна свитъка, реши засега нищо да не записва и на нищо да не се учудва.

— Признай си — тихо попита Пилат на гръцки, — ти си велик лечител, нали?

— Не, прокураторе, не съм лечител — отговори арестантът, разтривайки с наслада протритата и подпухнала морава китка на ръката си.

Остро, изпод вежди, Пилат пронизваше с поглед арестанта и в очите му вече нямаше мътилка, в тях се появиха познатите на всички искри.

— Не те попитах — каза Пилат, — може би говориш и латински?

— Да, говоря.

Руменина изби по възжълтите бузи на Пилат и той попита на латински:

— Как разбра, че исках да викна кучето?

— Много просто — отговори на латински арестантът. — Ти шареше с ръка във въздуха — и арестантът повтори жеста на Пилат, — като че ли искаше да го погалиш, а устните ти…

— Да — каза Пилат.

Помълчаха. После Пилат зададе въпроса на гръцки:

— И тъй, ти си лечител?

— Не, не — живо отвърна арестантът, — повярвай ми, не съм лечител.

— Е, хубаво, щом искаш да го пазиш в тайна, пази го. Към делото това няма пряко отношение. Та ти твърдиш, че не си призовавал да бъде разрушен… или опожарен, или по някакъв друг начин да бъде унищожен храмът?

— Аз, хегемоне, никого не съм призовавал към подобни действия, повтарям го. Нима приличам на слабоумен?

— О не, ти не приличаш на слабоумен — тихо отвърна прокураторът и се усмихна с някаква страшна усмивка, — тогава закълни се, че не си го вършил.

— В какво искаш да ти се закълна? — попита вече много оживено развързаният.

— Ами в живота си, да речем — отвърна прокураторът, — тъкмо е време да се кълнеш в него, защото той виси на косъм, знай това!

— Може би мислиш, хегемоне, че ти си го окачил на косъм? — попита арестантът. — Ако е тъй, много се лъжеш.

Пилат потрепери и процеди през зъби:

— Аз мога да прережа този косъм.

— И в това се лъжеш — възрази с ведра усмивка арестантът и вдигна ръка да скрие лице — от слънцето — съгласи се, че да пререже косъма може навярно само оня, който го е окачил.

— Тъй, тъй — каза с усмивка Пилат, — сега не се съмнявам, че безделниците из Иерушалаим са те следвали по петите. Не зная кой те е надарил с този остър език, но щедро те е надарил. Ами я кажи. вярно ли е, че си влязъл в Иерушалаим през Сузката порта, яхнал магаре и придружен от долна сган, която те е приветствала като същински пророк? — и прокураторът посочи пергаментовия свитък.

Арестантът погледна изумен прокуратора.

— Та аз нямам магаре, хегемоне — каза той. — Наистина влязох през Сузката порта, но пеш, придружаваше ме само Леви Матей и никой не ме е приветствал, защото тогава в Иерушалаим никой не ме познаваше.

— А да познаваш — продължи Пилат, без да сваля очи от арестанта, — някой си Дисмас, и друг един, Гестас, и трети — Вар-Раван?

— Тези добри хора не ги познавам — отговори арестантът.

— Наистина ли?

— Наистина.

— А сега ми кажи защо говориш непрекъснато за добри хора? Ти да не би всички да наричаш така!

— Всички — отвърна арестантът, — зли хора на света няма.

— За пръв път чувам такова нещо — усмихна се Пилат, — но навярно не познавам добре живота! Можете вече да не записвате — каза той на секретаря, който и без това нищо не записваше, и пак се обърна към арестанта: — В някоя гръцка книга ли прочете това?

— Не, стигнах до него със собствения си ум.

— И го проповядваш?

— Да.

— Ами центурионът Марк, по прякор Плъходава — той например добър ли е?

— Да — отговори арестантът, — въпреки че е нещастен човек. Откакто добри хора са го обезобразили, е станал жесток и коравосърдечен. Бих искал да зная кой го е обезобразил така.

— С удоволствие мога да те осведомя — отвърна Пилат, — защото бях свидетел. Добрите хора му се нахвърлиха като псета на мечка. Германците се вкопчиха във врата, в ръцете, в краката му. Пехотната манипула беше обкръжена и ако не беше се врязала откъм фланга кавалерийската турма, която командвах аз, на теб, философе, нямаше да ти се наложи да разговаряш с Плъходава. Това се случи в битката при Идиставизо, в Долината на девите.

— Да можех да поговоря с него — изведнъж мечтателно каза арестантът, — убеден съм, че той рязко би се променил.

— Смятам — каза Пилат, — че легатът на легиона надали много би се зарадвал, ако ти хрумне да разговаряш с някого от неговите офицери или войници. Впрочем за наше общо щастие подобно нещо няма да се случи и първият, който ще се погрижи за това, ще бъда аз.

През това време в колонадата стремително влетя лястовица, описа кръг под златния таван, сниши се, като едва не закачи с острото си крило лицето на медната статуя в нишата, и се скри зад капитела на колоната. Може би й беше хрумнало да вие там гнездо.

През време на нейния полет в сега просветлената и облекчена глава на прокуратора съзря формула. Тя беше следната: хегемонът е разгледал делото на скитника философ Иешуа, наричан Ха-Ноцри, и не е установил в него престъпен състав. По-специално не е открил никаква връзка между действията на Иешуа и станалите наскоро безредици в Иерушалаим. Скитникът философ е душевноболен. Поради това прокураторът не потвърждава смъртната присъда на Ха-Ноцри, произнесена от Малкия синедрион. Но тъй като безумните утопични проповеди на Ха-Ноцри могат да причинят вълнения в града, прокураторът пропъжда Иешуа от Иерушалаим и го изпраща на заточение в Кесария Стратонова на Средиземно море, тоест тъкмо там, където е резиденцията на прокуратора.

Оставаше да издиктува това на секретаря.

Крилете на лястовицата изпърхаха точно над главата на хегемона, птицата се стрелна към чашата на водоскока и отлетя на воля. Прокураторът вдигна очи към арестувания и видя, че до него сякаш лумна стълб прах.

— Нали няма друго за него? — попита Пилат секретаря.

— За съжаление има — отговори неочаквано секретарят и подаде на Пилат още един пергамент.

— Какво е това? — навъси се Пилат.

Като прочете подадения му пергамент, още повече се намръщи. Дали тъмна кръв нахлу към врата и лицето му, или се случи нещо друго, но кожата му от жълтеникава стана тъмнокафява, а очите му сякаш хлътнаха.

Пак трябва да беше от кръвта, нахлула към слепоочията и затуптяла в тях, но нещо се случи и със зрението му. Да, стори му се, че главата на арестанта отплува нанякъде и вместо нея се появи друга. Върху тази плешива глава имаше златна корона с редки зъбци. На челото зееше разяла кожата кръгла рана, намазана с мехлем. Хлътнала беззъба уста с увиснала капризна долна устна. На Пилат му се стори, че изчезнаха розовите колони на балкона и далечните покриви на Иерушалаим долу отвъд градината, всичко наоколо потъна в гъстата зеленина на капрейските градини. И със слуха му стана нещо странно: сякаш в далечината тихо и страховито бяха прозвучали тръби и много ясно се чу носов глас, провлачващ надменно думите: „Законът за оскърбление на величеството…“

Мислите му се понесоха — кратки, несвързани, необичайни. „Той е загубен!“ После: „Ние сме загубени!…“ И сред тях една съвсем абсурдна, за някакво предопределено безсмъртие. Но чие безсмъртие?! Безсмъртие, което, кой знае защо, предизвикваше непоносима мъка.

Пилат се напрегна, пропъди видението, върна се с поглед на балкона и пред него отново се появиха очите на арестанта.

— Слушай, Ха-Ноцри — заговори прокураторът, гледайки Иешуа някак странно: лицето на прокуратора беше страшно, но очите му тревожни, — говорил ли си някога нещо за великия кесар? Отговаряй! Говорил ли си? … Или… не си… говорил? — Пилат проточи думите „не си“ малко повече, отколкото е редно на съд, и прати на Иешуа с погледа си някаква мисъл, която сякаш искаше да внуши на арестанта.

— Да се говори истината е лесно и приятно — отбеляза арестантът.

— Не ме интересува — каза сподавено и злобно Пилат — дали ти е приятно, или не, да говориш истината. Но ще ти се наложи да я кажеш. Само че претегляй всяка дума, ако не искаш не само неизбежна, но и мъчителна смърт.

Никой не знае какво се бе случило с прокуратора на Иудея, но той си позволи да вдигне ръка, като че се прикриваше от слънчев лъч, и да използва ръката си като щит, за да прати на арестанта намекващ взор.

— И тъй — продължи той, — отговори, познаваш ли някой си Иуда от Кириот и ако изобщо си му говорил за кесаря, то какво именно?

— Ето как беше — охотно заразказва арестантът, — завчера вечерта се запознах пред храма с един млад човек, научих, че се казвал Иуда и бил от град Кириот. Покани ме в дома си в Долния град и ме нагости…

— Добър човек, нали? — попита Пилат и дяволско пламъче светна в очите му.

— Много добър и любознателен човек — потвърди арестантът, — той прояви голям интерес към моите разсъждения, прие ме твърде радушно…

— Запали светилниците… — процеди през зъби Пилат, имитирайки тона на арестанта, а очите му блестяха.

— Да — продължи Иешуа, малко учуден от осведомеността на прокуратора, — помоли ме да изкажа възгледите си за държавната власт. Този въпрос сериозно го интересуваше.

— А ти какво каза? — попита Пилат. — Или ще отговориш, че си забравил? — но в тона на Пилат звучеше вече безнадеждност.

— Между другото казах — отговори арестантът, — че всяка власт е насилие над хората и ще настъпи време, когато няма да съществува нито властта на кесарите, нито каквато и да било друга власт. Човекът ще премине в царството на истината и справедливостта, където поначало ще бъде излишна всяка власт.

— Друго?

— Друго нищо! — каза арестантът. — В това време нахълтаха някакви хора, вързаха ме и ме отведоха в тъмницата.

Секретарят се мъчеше да не пропусне нито дума и бързо изписваше буквите върху пергамента.

— На света не е имало, няма и никога не ще има за хората власт, по-велика и прекрасна от властта на император Тиберий! — пресекливият болен глас на Пилат вече гърмеше.

Прокураторът гледаше с непонятна омраза секретаря и конвоя.

— И не е твоя работа, безумни престъпнико, да разсъждаваш за нея! — После изкрещя: — Отведете конвоя от балкона! — обърна се към секретаря и добави: — Оставете ме насаме с престъпника, това е държавна тайна!

Конвоирите вдигнаха копия, затропаха равномерно с подкованите калиги, излязоха от балкона в градината, а след тях излезе и секретарят.

Известно време само песента на водоскока нарушаваше мълчанието на балкона. Пилат виждаше как водната чиния се издува над тръбичката, как краищата й се отчупват и се пръскат на струйки.

Пръв заговори арестантът:

— Виждам, че се е случила беда заради разговора ми с младежа от Кириот. Имам предчувствието, хегемоне, че ще го сполети нещастие, и много ми е жал за него.

— Мисля — усмихна се странно Прокураторът, — че има друг един човек на този свят, когото би трябвало да пожалиш повече, отколкото Иуда от Кириот, и който ще си изпати много по-зле от Иуда! И тъй, значи и Марк Плъходава, хладнокръвният и непоколебим палач, и хората, които, явно — Прокураторът посочи обезобразеното лице на Иешуа — са те били заради твоите проповеди; и разбойниците Дисмас и Гестас, убили със съучастниците си четирима войници, и накрая мръсният предател Иуда — всички те са добри хора, така ли?

— Да — отговори арестуваният.

— И ще настане царството на истината?

— Ще настане, хегемоне — убедено отговори Иешуа.

— То никога няма да настане! — изведнъж закрещя Пилат с толкова страшен глас, че Иешуа се дръпна. Така преди много години в Долината на девите Пилат беше крещял на конниците си: „Сечете ги! Сечете ги! Великанът Плъходава е пленен!“ Гласът му, дрезгав от командите, стана още по-висок и той крещеше думите така, че да ги чуят в градината: — Престъпник! Престъпник! Престъпник!

После сниши глас и попита:

— Иешуа Ха-Ноцри, вярваш ли в някакви богове?

— Бог е един — отвърна Иешуа, — в него вярвам аз.

— Тогава помоли му се! Горещо му се помоли! Впрочем — и гласът на Пилат стана глух — това няма да ти помогне. Жена имаш ли? — кой знае защо с тежко чувство попита Пилат, без да разбира какво му става.

— Не, аз съм сам.

— Проклет град — измърмори изведнъж, кой знае защо, Прокураторът, раменете му потрепериха, като да беше премръзнал, и той потърка ръце, сякаш ги миеше, — наистина щеше да е по-добре, ако те бяха заклали, преди да срещнеш Иуда от Кириот.

— Да беше ме пуснал да си вървя, хегемоне — неочаквано помоли арестантът и гласът му стана тревожен, — виждам, че искат да ме убият.

Гърч обезобрази лицето на Пилат, той обърна към Иешуа бялото на очите си — възпалено и покрито с мрежа от червени жилчици:

— Да не би да смяташ, нещастнико, че римският прокуратор ще пусне човек, казал това, което си казал ти? О, богове, богове! Или мислиш, че съм готов да заема твоето място? Аз не споделям мислите ти! И чуй: ако от тази минута произнесеш макар една-едничка дума, ако само заговориш с някого, пази се от мен Повтарям ти: пази се!

— Хегемоне!

— Млък! — изкрещя Пилат и с разярен поглед проследи лястовицата, долетяла отново на балкона. — Насам!- викна Пилат.

А когато секретарят и конвоят се върнаха, Пилат обяви, че потвърждава смъртната присъда на престъпника Иешуа Ха-Ноцри, произнесена от Малкия синедрион, и секретарят записа казаното от Пилат.

След миг пред прокуратора стоеше Марк Плъходава. На него Пилат заповяда да предаде престъпника на началника на тайната служба и да му каже, че прокураторът е заповядал Иешуа Ха-Ноцри да бъде отделен от другите осъдени, а също, че на хората от тайната служба се забранява под заплаха от най-тежко наказание да разговарят за каквото и да било с Иешуа или да отговарят на каквито и да е негови въпроси.

По знак на Марк конвоирите обкръжиха Иешуа и го отведоха от балкона.

След това пред прокуратора се яви строен красавец с руса брада, с лъскави златни лъвски муцуни на гърдите, с орлови пера на върха на шлема, със златни плочки по ремъка на меча, с обуща с тройна подметка и кръстосани върви до коленете и с прехвърлено през лявото рамо пурпурно наметало. Това беше легатът, командващ легиона. Него прокураторът попита къде се намира в момента себастийската кохорта. Легатът доложи, че себастииците са образували кордон на площада пред хиподрума, където ще бъде обявена на народа присъдата на престъпниците.

Тогава прокураторът нареди легатът да отдели от римската кохорта две центурии. Едната, предвождана от Плъходава, да конвоира престъпниците, каруците с необходимото за екзекуциите и палачите, когато те потеглят за Плешивия хълм, а щом стигнат там, да се присъедини към горния кордон. Втората да бъде изпратена незабавно на Плешивия хълм и веднага да го обгради. Прокураторът помоли легата да прати там със същата цел, тоест за охрана на хълма, и спомагателен кавалерийски полк — сирийската ала.

Когато легатът напусна балкона, прокураторът заповяда на секретаря да покани в двореца председателя на Синедриона, двама негови членове и началника на храмовата стража на Иерушалаим, но добави че моли да му се уреди преди съвещанието с всички тези хора да говори отначало насаме с председателя.

Заповедта на прокуратура бе изпълнена бързо и точно и слънцето, което жареше тези дни с необичайна ярост Иерушалаим, не бе успяло още да стигне зенита, когато на горната тераса на градината при двата мраморни бели лъва, охраняващи стълбището, се срещнаха прокураторът и изпълняващият длъжността председател на Синедриона, Иудейският първосвещеник Йосиф Каиафа.

В градината беше тихо. Но когато излезе от колонадата на залятата от слънце горна тераса при палмите с чудовищни слонски крака, тераса, от която пред прокуратора се ширна целият омразен нему Иерушалаим с висящите мостове, с крепостите и най-вече с тази неописуема мраморна грамада със златни драконски люспи вместо покрив — Иерушалаимския храм — прокураторът долови с острия си слух далече долу, там, където каменна стена отделяше долните тераси на дворцовата градина от градския площад глух ропот, над който се извисяваха от време на време слаби, тънички стонове или викове.

Прокураторът разбра, че на площада вече се е събрала несметна тълпа развълнувани от неотдавнашните безредици жители на Иерушалаим, че тази тълпа очаква с нетърпение произнасянето на присъдата, а сред нея викат неуморните продавачи на вода.

Прокураторът покани най-напред първосвещеника на балкона, за да се скрие там от безмилостния зной, но Кайафа учтиво се извини и обясни, че не може. Пилат вдигна качулката върху леко оплешивялата си глава и поде разговора. Говореха на гръцки.

Прокураторът каза, че е разгледал делото на Иешуа Ха-Ноцри и е потвърдил смъртната присъда.

Така че на смъртно наказание, което трябва да бъде приведено в изпълнение днес, са осъдени трима разбойници: Дисмас, Гестас и Вар-Раван, а освен това този Иешуа Ха-Ноцри. Първите двама, решили да подстрекават народа към бунт срещу Кесаря, са заловени в бой от римските власти, с тях се разпорежда прокураторът и следователно не за тях ще става дума сега. Но последните двама — Вар-Раван и Ха-Ноцри, са хванати от местните власти и осъдени от Синедриона. Според закона, според обичая, един от тези двама престъпници трябва да бъде пуснат на свобода в чест на започващия днес велик празник — Пасхата.

И тъй, прокураторът желае да разбере кого от двамата престъпници ще освободи Синедрионът: Вар-Раван или Ха-Ноцри?

Каиафа наведе глава в знак, че въпросът му е ясен, и отговори:

— Синедрионът моли да бъде помилван Вар-Раван.

Прокураторът знаеше добре, че точно тъй ще му отвърне първосвещеникът, но целта му беше да покаже, че подобен отговор буди учудването му.

Пилат го стори много изкусно. Веждите на надменното му лице се вдигнаха, прокураторът погледна с изумление първосвещеника право в очите.

— Трябва да си призная, че такъв отговор ме изненадва — меко заговори прокураторът, — боя се да няма някакво недоразумение.

Пилат поясни. Римската власт не посяга ни най-малко върху правата на местната духовна власт, първосвещеникът добре знае това, но в дадения случай налице е явна грешка. И римската власт е заинтересувана, разбира се, тя да бъде поправена.

Наистина: престъпленията на Вар-Раван и на Ха-Ноцри са просто несравними по тежест. Ако вторият, явно побъркан човек, е виновен, че е говорил в Иерушалаим и някои други места нелепи и всяващи смут сред народа неща, то престъплението на първия е много по-тежко. Освен че си е позволил да призовава открито към метеж, при опитите да бъде заловен той е убил страж. Вар-Раван е далеч по-опасен от Ха-Ноцри.

Вследствие на изтъкнатото прокураторът моли първосвещеника да преразгледа решението и да върне свободата на онзи от двамата осъдени, който е по-малко опасен, а това е несъмнено Ха-Ноцри. И тъй? …

Каиафа погледна Пилат право в очите и каза с тих, но твърд глас, че Синедрионът се е запознал внимателно с делото й повторно заявява, че иска да освободи Вар-Раван.

— Как? Дори след моето ходатайство? Ходатайството на човека, олицетворяващ римската власт? Първосвещенико, потвърди го и трети път.

— И за трети път потвърждаваме, че освобождаваме Вар-Раван — тихо каза Каиафа.

Всичко беше свършено и нямаше за какво повече да говорят. Ха-Ноцри си отиваше завинаги и нямаше кой да изцери ужасните, зли болки на прокуратора, за тях нямаше друг лек освен смъртта. Но не тази мисъл порази сега Пилат. Същата непонятна мъка, която го бе обзела на балкона, прониза отново цялото му същество. Опита се тутакси да си я обясни и обяснението беше странно: на прокуратора смътно му се стори, че те двамата с осъдения нещо не са си казали докрай, или че може би той не е изслушал нещо докрай.

Пилат пропъди тази мисъл и тя отлетя в миг, тъй както беше долетяла. Тя отлетя, но мъката остана необяснена, защото можеше ли наистина да я обясни следващата, проблеснала като мълния и тутакси угаснала кратка мисъл: „Безсмъртие… ето го безсмъртието…“ Чие безсмъртие? Прокураторът не разбра, но мисълта за това загадъчно безсмъртие го накара да се смрази въпреки палещото слънце.

— Добре — каза Пилат, — така да бъде. Той се огледа, обгърна с поглед видимия за него свят и се учуди на станалата промяна. Натежалият от рози храст беше изчезнал, изчезнали бяха кипарисите, обрамчили горната тераса, и нарът, и бялата статуя сред зеленината, и дори самата зеленина. Вместо всичко това плисна някаква пурпурночервена мътилка, в нея се олюляха водорасли и отплуваха нанякъде, а заедно с тях и самият Пилат. Сега го влачеше, смазваше го и го изпепеляваше най-страшният гняв — гневът на безсилието.

— Задушавам се — промълви Пилат, — задушавам се!

Той дръпна със студена влажна ръка токата, закопчаваща наметалото, и тя падна на пясъка.

— Тежко е днес, някъде има буря — обади се Каиафа, без да сваля очи от почервенялото лице на прокуратора, предвиждайки всички мъки, които тепърва предстоят. „О, колко страшен е тази година месец нисан!“

— Не — каза Пилат, — не е от времето, задушавам се с тебе, Каиафа! — Пилат присви очи, усмихна се и добави: — Пази се, първосвещенико.

Тъмните очи на първосвещеника блеснаха и не по-зле от прокуратора преди малко той изписа на лицето си учудване.

— Какво чувам, прокураторе? — гордо и спокойно отвърна Каиафа. — Ти ме заплашваш, след като произнесената присъда е потвърдена от самия теб? Възможно ли е? Ние сме свикнали римският прокуратор да подбира думите си, преди да каже нещо. Дали няма да ни чуе някой, хегемоне?

Пилат погледна с мъртви очи първосвещеника и оголи зъби да наподоби усмивка.

— Какво говориш, първосвещенико? Кой би могъл да ни чуе сега и тука? Нима ти приличам на този млад малоумен скитник, който ще бъде екзекутиран днес? Да не съм дете, Каиафа? Зная какво говоря и къде го говоря. Обкръжена е градината, обкръжен е дворецът и мишка не би могла да се промуши през никоя дупка. Не само мишка, не би се проврял дори онзи, как му беше името… от град Кириот. Ах, да, ти познаваш ли такъв човек, първосвещенико? Наистина… ако се промъкне тук, горчиво ще се кае, и ти ми вярваш, нали? Та знай, първосвещенико, че от днес нататък за тебе няма да има милост, нито за тебе, нито за народа ти — и Пилат посочи в далечината вдясно, където на възвишението пламтеше храмът, — това ти го казвам аз — Пилат Понтийски, конникът Златното копие!

— Зная, зная — безстрашно отвърна чернобрадият Каиафа и очите му светнаха. Той вдигна ръка към небето и продължи: — Знае народът йудейски, че го мразиш с люта омраза и много мъки ще му причиниш, но да го заличиш от лицето на земята ти не ще можеш! Бог ще го опази! Ще ни чуе, ще ни чуе всемогъщият кесар, ще ни защити от злодея Пилат!

— О, не! — възкликна Пилат и с всяка дума му олекваше все повече: вече нямаше нужда да се преструва, нито да подбира словата си. — Твърде много се оплаква ти на кесаря от мен и сега е ударил моят час, Каиафа! Сега ще полети вест от мен, и то не до наместника в Антиохия и не до Рим, а право до Капрея, до самия кесар, вест как вие в Иерушалаим спасявате от смърт явни метежници. И не с вода от Соломоновия извор, както го исках за ваше благо, ще напоя тогава Иерушалаим, не с вода! Спомни си как бях принуден заради вас да сваля от стената щитовете с монограма на императора и да размествам войските, наложи се, както виждаш, лично да дойда да наблюдавам какво става тук! Запомни думите ми, първосвещенико! Ти ще видиш в Иерушалаим не една и две кохорти! Пред стените на града ще се струпа целият легион на Фулминат, ще пристигне арабска конница и тогава ще чуеш горчив плач и стенания! Ще си спомниш тогава за спасения Вар-Раван и ще съжалиш, че изпрати на смърт философа с мирната му проповед!

По лицето на първосвещеника бяха избили петна, очите му горяха, и той като прокуратора обели зъби в усмивка и отвърна:

— Вярваш ли ти самият, прокураторе, на онова, което говориш сега? Не, не вярваш! Не мир, не мир ни донесе в Иерушалаим този прелъстител на народа, и ти, коннико, много добре разбираш, че е така. Ти искаше да го освободиш, за да размири хората, да поругае вярата ни и да натика народа под римските мечове! Но аз, иудейският първосвещеник, докато съм жив, няма да оставя на поругание вярата и ще браня народа си! Чуваш ли, Пилате? — и Каиафа заканително вдигна ръка: — Вслушай се, прокураторе!

Каиафа млъкна и прокураторът чу отново сякаш шум на море, плиснало вълните си чак до стените на градината на Ирод Велики. Този шум се надигаше отдолу към нозете и лицето на прокуратора, а зад гърба му, там, отвъд крилата на двореца, се чуваха тревожните сигнали на тръбите, тежкото скърцане на стотици стъпки, звън на желязо. Прокураторът разбра, че римската пехота вече тръгва, съгласно неговата заповед, за страшния за бунтарите и разбойниците предсмъртен парад.

— Чуваш ли, прокураторе? — тихо повтори първосвещеникът. — Нима ще ми кажеш, че всичко това — първосвещеникът вдигна и двете си ръце, а тъмната качулка се свлече от главата му, — нима ще ми кажеш, че всичко това го е предизвикал жалкият разбойник Вар-Раван?

Прокураторът избърса с опакото на китката мокрото си студено чело, погледна към земята, после присви очи срещу небето, видя, че нажежената топка е почти над главата му, а сянката на Каиафа съвсем се е свила до опашката на лъва, и каза тихо и равнодушно:

— Наближава пладне. Увлякохме се в разговор, а трябва да продължим.

С изискани изрази се извини на първосвещеника, покани го да поседне на пейката в сянката на магнолията и да почака, докато извика останалите лица, необходими за последното кратко съвещание, и даде още едно разпореждане, свързано с екзекуцията.

Каиафа учтиво се поклони с ръка на сърцето и остана в градината, а Пилат се върна на балкона. Там заповяда на очакващия го секретар да покани в градината легата на легиона, трибуна на кохортата, а също двамата членове на Синедриона и началника на храмовата стража, които очакваха на по-долната тераса на градината в кръглата беседка с водоскока да бъдат повикани. Пилат добави, че веднага ще дойде и той в градината, и се отдалечи във вътрешността на двореца.

Докато секретарят събираше хората за съвещанието, в стаята, засенчена от слънцето с тъмни щори, прокуратора се срещна с някакъв човек, чието лице беше наполовина прикрито от качулка, въпреки че в стаята лъчите на слънцето не биха могли да го безпокоят. Тази среща бе извънредно кратка. Прокураторът тихо каза на човека няколко думи, след което онзи се оттегли, а Пилат излезе през колонадата в градината.

Там, в присъствието на всички, които бе пожелал да види, прокураторът тържествено и сухо обяви, че потвърждава смъртната присъда на Иешуа Ха-Ноцри, и официално се осведоми от членовете на Синедриона кого от престъпниците ще пожелаят да оставят жив. След като получи отговор, че това е Вар-Раван, прокураторът каза:

— Много добре — и нареди на секретаря веднага да го отбележи в протокола, стисна в ръка токата, която секретарят бе вдигнал от пясъка, и тържествено произнесе: — Време е!

Тогава всички присъстващи тръгнаха по широката мраморна стълба между стени от рози, излъчващи замайващ аромат, и заслизаха все по-надолу към дворцовата стена, към портата, извеждаща към големия, равно павиран площад, в дъното на който се виждаха колоните и статуите на иерушалаимския хиподрум.

Щом групата излезе от градината на площада и се изкачи на широкия, извисяващ се над площада каменен подиум, Пилат, който се оглеждаше през полуотворени клепачи, веднага се ориентира в обстановката. Разстоянието, което току-що бе преминал, тоест разстоянието от дворцовата стена до подиума, беше празно, но затова пък пред себе си Пилат вече не видя никакъв площад — тълпата го беше погълнала. Тя би заляла и самия подиум, и онова очистено пространство, ако не я задържаха тройната верига себастийски воини отляво на Пилат й воините от итурийската спомагателна кохорта отдясно.

И тъй, Пилат се качи на подиума, стиснал машинално в юмрук ненужната тока и присвил очи. Прокураторът присвиваше очи не защото слънцето пареше на очите му, не! Кой знае защо, не искаше да види групата на осъдените, които, той много добре знаеше — сега се изкачват след него на подиума.

Веднага щом бялото наметало с пурпурна подплата изникна високо върху каменната скала над брега на човешкото море, в ушите на невиждащия Пилат се блъсна звукова вълна: „А-а-а…“ Отначало тиха, породена някъде далече при хиподрума, тя стана гръмоподобна, задържа се така няколко секунди и почна да спада. „Видяха ме“ — каза си прокураторът. Вълната не заглъхна докрай, а неочаквано почна пак да се издига, олюля се, извиси се повече от първата и върху тази втора вълна като пяна върху морски талази сега се понесе свиркане, чуха се и отделни, доловими сред грохота женски стонове. „Качили са ги на подиума… — помисли си Пилат, — а стоновете са на жени, премачкани от напиращата тълпа.“

Той почака още известно време, защото знаеше, че никаква сила не е в състояние да накара тълпата да млъкне, докато тя не излее всичко насъбрало се в нея и не млъкне от само себе си.

Когато този миг настъпи, прокураторът вдигна дясната си ръка и последният шум на тълпата се стопи.

Тогава Пилат пое в гърдите си колкото можеше повече горещ въздух и пресекливият му глас се понесе над хиляди глави:

— В името на кесаря император!…

Сега в ушите му удари няколко пъти отсечен железен вик: войниците в кохортите, вдигнали високо копия и орли, страховито бяха изревали:

— Да живее кесарят!

Пилат отметна глава и я заби право в слънцето. Под клепачите му лумна зелен огън, от който мозъкът му пламна и над тълпата полетяха хрипкави арамейски думи:

— Четиримата престъпници, арестувани в Иерушалайм за убийства, подстрекателства към бунт и оскърбление на законите и вярата, са осъдени на позорна смърт — окачване на стълбове! Екзекуцията им ще бъде извършена след малко на Плешивия хълм! Имената на престъпниците са: Дисмас, Гестас, Вар-Раван и Ха-Ноцри. Ето ги пред вас!

Пилат посочи с ръка надясно, без да вижда престъпниците, но знаеше, че са там, на мястото, на което трябва да бъдат.

Тълпата отвърна с продължително бучене, изразяващо сякаш учудване или облекчение. Когато то утихна, Пилат продължи:

— Но от тях ще бъдат екзекутирани само трима, защото според закона и обичая в чест на празника Пасха на един от осъдените, по избор на Малкия синедрион и с потвърждение на римската власт, великодушният кесар император връща презрения живот!

Пилат извикваше думите и в същото време слушаше как боботенето отстъпва място на дълбока тишина. Сега до ушите му не долиташе нито въздишка, нито шумолене и дори настъпи миг, в който на Пилат му се стори, че всичко наоколо е изчезнало. Градът, който така ненавиждаше, е умрял и той стои сам, изгарян от отвесните лъчи, опрял лице в небето. Пилат задържа още малко тишината, после продължи да вика:

— Името на онзи, който сега пред вас ще бъде пуснат на свобода, е — …

Направи още една пауза — не произнасяше името, проверяваше дали е казал всичко, защото знаеше, че след като изговори името на щастливеца, мъртвият град ще възкръсне и никакви по-нататъшни думи не ще бъдат чути.

„Това ли е всичко? — беззвучно си прошепна Пилат. — Да, всичко. Името!“

И като разля „р“-то над смълчания град, извика:

— Вар-Раван!

Сега му се стори, че слънцето зазвънтя, пръсна се над него и заля с огън ушите му. В този огън бушуваха рев, писъци, стонове, смях и свиркане.

Пилат се обърна и тръгна по подиума обратно към стъпалата, като гледаше само застланите в шахматен ред разноцветни плочки под краката си, за да не се спъне. Той знаеше, че сега зад гърба му върху подиума като градушка се сипят бронзови монети и смокини, че във виещата тълпа хората се тъпчат и се катерят един другиму по раменете, за да видят с очите си чудото — как човек, който вече е бил в ръцете на смъртта, се е изтръгнал от тези ръце! Как легионерите свалят въжетата и неволно му причиняват пареща болка в изкълчените при разпита ръце, как той се мръщи и охка, но въпреки това се усмихва с безсмислена налудничава усмивка.

Знаеше, че в същото време конвоят вече е повел по страничните стъпала тримата с вързани ръце, за да стигнат пътя, водещ на запад, извън града, към Плешивия хълм. Едва когато заобиколи подиума и се намери в задната му част, Пилат отвори очи, защото знаеше, че сега е в безопасност — вече не можеше да види осъдените.

Към стона на утихващата вече тълпа сега се примесиха и се открояваха острите крясъци на глашатаите, които повтаряха, едни на арамейски, други на гръцки, всичко, което беше извикал от подиума прокураторът. Освен това до слуха му долетя силен, кънтящ, приближаващ конски тропот и къс весел глас на тръба. На тези звуци отговори пронизващото свиркане на хлапетата от покривите на къщите по улицата, водеща от пазара към площада на хиподрума, и викове: „Пази се!“

Войникът, застанал самотен в освободеното пространство на площада с римския орел в ръка, тревожно го размаха и тогава прокураторът, легатът на легиона, секретарят и конвоят спряха.

Преминавайки от тръс в галоп, кавалерийската ала излетя на площада, за да го пресече по-встрани, обикаляйки струпалия се народ, и по уличката край обвитата в лози каменна стена по най-късия път да полети към Плешивия хълм.

Препускащият в тръс, дребен като момче и мургав като мулат, сириец — командир на алата, се изравни с Пилат, извика нещо с тънък гласец и изтегли меча от ножницата. Враният му кон, запенен и зъл, се метна встрани, изправи се на задните си крака. Командирът пъхна меча в ножницата, шибна с камшик коня по врата и препусна по уличката, преминавайки в галоп. Зад него по трима в редица полетяха сред облак прах конниците, заподскачаха връхчетата на леките бамбукови пики, покрай прокуратора се понесоха лица с весело оголени блестящи зъби, под белите чалми тези лица изглеждаха още по-мургави.

Вдигнала прах до небето, алата се втурна в уличката и край Пилат последен препусна войник, метнал през гръб пламтяща на слънцето тръба.

Пилат закри с ръка лицето си от прахта и като се мръщеше неволно, продължи пътя си към портата на дворцовата градина, а след него тръгнаха легатът, секретарят и конвоят.

Беше към десет часът сутринта.

- - -

М. Булгаков, Майсторът и Маргарита
Глава 2
преводач Лиляна Тодорова Минкова

http://chitanka.info/text/595/2#textstart

Последно променена наНеделя, 27 Април 2014 12:45
Влезте, за да коментирате
нагоре

Free and Commercial Modules by Kasey Moore.

Избрано от редактора

Най-четено през месеца

ГАЛЕРИЯ 2