Нед03262017

Last update06:46:04 PM

Back Вие сте тук:Home Личности НЕДЕЛНО ЧЕТИВО- Георги Господинов: Всичко на този свят е живо и го боли


НЕДЕЛНО ЧЕТИВО- Георги Господинов: Всичко на този свят е живо и го боли

Оценете тази статия
(1 глас)
  • Прочетете 503 пъти


Производството на врагове винаги е печеливша индустрия, казва писателят
Елена КРЪСТЕВА

– Да си представим как едното око на сляпата Вайша вижда час по литература училище след сто години и урокът е за творчеството на Георги Господинов… Какво Ви се ще да е пренесено през времето?

– Нямам такива мечти. Ако след сто години има още деца и училище, това е достатъчно. Урокът може да е за каквото искате. Ако някой ни чете тогава, ще ни чете като свидетелство за едно тъжно и налудно време, което кой знае как не се е самовзривило. Гледам на книгите си като на приписки в тефтер или като някакви капсули с истории, които трябва да се пренесат до тези, които няма да знаят нищо за собствените ни страхове и терзания. Изобщо не става дума за близко или далечно бъдеще, става дума за хора, които вече са родени, за дъщерите и синовете ни. Памет в едно обозримо човешко време.

– Тази година получихте орден „Св. Св. Кирил и Методий”, колебахте ли се дали да го приемете?

– Да, разбира се, беше смешно. Обадиха ми се и аз казах, че не мога да приема. Изтърсих нещо, че съм много млад. Човекът отсреща се притесни и каза: да не би да е станало грешка, не сте ли роден 1968-а? Трябваше да преглътна поражението. Приех в последния възможен ден по няколко причини: защото го връчва човек, от когото не се срамувам, защото го вземам заедно с творци като сопраното Соня Йончева, писателя Деян Енев, художниците Милко Божков и Станислав Памукчиев, надявам се и те да не се срамуват от мен. И разбира се, защото е за изкуство, на името на Кирил и Методий. Все нещо малко се надявам да съм направил в литературата.
Имам усещането, че твърде рано напуснахме ХХ век. Не си дочетохме книгите там, не си преживяхме любовите и разделите, не си научихме уроците, което личи във всяка една от годините на новия век.

„Имам усещането, че твърде рано напуснахме ХХ век. Не си дочетохме книгите там, не си преживяхме любовите и разделите, не си научихме уроците, което личи във всяка една от годините на новия век“, споделя Господинов. Снимка: Емил Георгиев

– Ако можехте да избирате, бихте ли сменили тази година с друга?

– Отвратителна година, виждам, че и за много други. Случиха се едни от най-ужасните неща в света и тук. Ако можех, бих живял в съвсем друго десетилетие. Имам усещането, че твърде рано напуснахме ХХ век. Не си дочетохме книгите там, не си преживяхме любовите и разделите, не си научихме уроците, което личи във всяка една от годините на новия век.

– Някои хора посрещат Нова година със списък с обещания пред себе си: „През тази година ще направя това и това…“. Вие имате ли такъв?

http://www.ploshtadslaveikov.com/georgi-gospodinov-vsichko-na-tozi-svyat-e-zhivo-i-go-boli/2/

Георги Господинов е рден в Ямбол -бел. Яс

– Не. Пък и това предполага обилно и спокойно наличие на бъдеще. Нека видим първо с колко и какво бъдеще разполагаме. С начина, по който живеем, и с омразата, която произвеждаме ежедневно, ние непрекъснато изяждаме бъдещето си. Миналата година през ноември на сутринта след атентатие в Париж стоях дълго в една книжарница в Хага и се колебаех дали да си купя тефтерче-календар за идващата тогава 2016 година. Ще има ли какво да си записваме в тези тефтери? Единственото обещание във времена като тези, което можем да дадем пред себе си, е: каквото и да става, въпреки всичко, да запазим човешката си същност. Последното, което можем да предадем, е тази същност.

– Кои заглавия влизат в списъка ви за подаряване тази година? Кога последно открихте автор, благодарение на книга, която друг Ви е подарил?

– Нямам списък, но ми се въртят в главата заглавия на автори от ХХ век. За по-новите – интересен ми е опитът на Кнаусгор, ще си потърся излезлите на английски томове, разбрах че на български няма да излиза. Бих подарил Боланьо, също стихосбирки, антологията на Иван Теофилов. Интересен ми е също този апокалиптичен графичен роман, който току-що излезе на български в „Жанет 45“ – „Земя на синовете”, от Джипи, в превод на Нева Мичева, бих си го подарил. Покрай дъщеря ми откривам все повече детски книги, не пропускаме нищо от Туве Янсон или тези на „Точица” например.

– Коя е книгата-спасение, към която посягате в тежки моменти?

– Винаги имам подръка един Борхес, където и да пътувам. Бих искал да имам тази памет за детайли, памет за облаци на Фунес Паметливия, който „знаеше каква форма са имали облаците на юг в утрото на тридесети април хиляда осемстотин осемдесет и втора година и в паметта си можеше да ги сравни с жилките по кожената подвързи на книга, която е видял само веднъж и с пенеста диря, оставена от едно весло в Рио Негро в навечерието на битката при Кебрачо…”.

Нося си за спешни случаи и томче на Елиът, малко Дилън Томас, няколко поеми на Одън, Бродски. Автори от ХХ век, както стана дума. Неща, които познаваш и искаш да прочетеш отново и отново. Защо? Вероятно за да се увериш, че има непроменими стойности в един непрекъснато променящ се и олекващ, търколен надолу, все по-неразбираем свят. И защото са предани, тази дума ще ползвам, предани на литературата, в която вярвахме тогава.

– Бяхте в журито на конкурса „Развитие”. Какви теми най-често провокират авторите? Залитат ли по правилото „сексът продава”? Какво е вашето обяснение за успеха на книги като „Петдесет нюанса сиво” в световен план… В България през 2016-а бестселъри станаха книгите на тв водещата Венета Райкова – „Триумфът на кучките”, „Вещицата”, „Инсомния” – с истории от нощния живот на т.нар. хайлайф и мутри. Т.нар. „вулгарни романи” също се радваха на „космически” тиражи – да не би да правим някакво връщане към 90-те в литературата?

– Усещането, че да напишеш добър роман е най-простото нещо на света, се е усилило. Оттук и неудовлетвореността после, че не си получил полагащото ти се признание. Идват все повече ръкописи. Все по-добро средно ниво, трябва да признаем. Има от всичко – фентъзи, криминалета, тип вулгарни романи от 90-те, лични истории, еротика, без много нюанси. Подобни конкурси са по-скоро работилници, шанс ръкописът ти да бъде прочетен и коментиран, което е важно за всеки автор.

– Често казвате, че писателят трябва да се усеща на ръба на провала и че трябва да рискува и да започва от нула. Кой проект ви даде усещане за провал в последно време?

– Винаги. Напоследък може би с либретото на операта, което писах за Полша. Много е различно от всичко, което съм правил. Или с подреждането на изложбата това лято „Следобедът на една идеология”, заедно с Георги Лозанов. Има адреналин в това, винаги е риск.

– Още ли пишете на ръка в тефтер?

– Разбира се, първо на тефтер, особено когато е стихотворение или нещо малко, нещо, което ти хрумва внезапно. В момента пиша на 67-я си тефтер, което за толкова години, повече от 25, не е чак толкова много.

– С дъщеря Ви Рая сте съавтори на „Сватби на животни и неща”. Давате ли й да чете предварително нещата ви и съобразявате ли се с мнението й?

– Докато пишехме и рисувахме историите от „Сватби на животни и неща”, си критикувахме взаимно и безмилостно историите и рисунките. Всеки твърдеше, че неговите са по-добри. После на четенията децата харесваха повече нейните, така че приех поражението си. Иначе знам, че тайно е прочела първите ми стихосбирки. Предлагала ми е корица за „Физика на тъгата”, където имаше нарисувана една дъга, защото си мислеше, че това е заглавието – „Физика на дъгата“. Също имам хубави варианти от нея за корица на „Там, където не сме”, пазя си ги.
gospodinov_raia

„Дъщеря ми ми е предлагала корица за „Физика на тъгата”, където имаше нарисувана една дъга, защото си мислеше, че това е заглавието – Физика на дъгата“, казва Господинов.

– Познавате добре природата на меланхолията, а сещате ли се за последния път, когато се смяхте с глас?

– Да, вече съм експерт по тъгата. Смея се често, но предпочитам да разсмивам другите, като разказвам например колко неловко съм се държал в един или друг случай. Особено като става дума за забравяне на имена. Веднъж така в едно кафене бях се зачел, когато пред мен застана млада жена и ми се усмихваше, а аз никак не можех да се сетя откъде се познаваме. И реших да си призная, да избегна онази игра на досещания. Казах твърдо, както ми се стори: извинявам се, не мога да се сетя как се казвате. Няма нищо, отвърна тя, аз съм сервитьорката.

Влезте, за да коментирате
нагоре

Free and Commercial Modules by Kasey Moore.

Избрано от редактора

Най-четено през месеца

ГАЛЕРИЯ 2