Съб05272017

Last update06:46:04 PM

Back Вие сте тук:Home Личности История Празнично неделно четиво


Празнично неделно четиво

Оценете тази статия
(0 гласа)
  • Прочетете 1379 пъти

СЪЕДИНЕНИЕТО ПРАВИ СИЛАТА
Из "Български хроники" на Стефан Цанев

Понякога с човека, па бил той и княз, се случват странни обрати в живота - изведнъж ставаш противоположното на онова, което си бил: скъперникът става щедър, жестокият става милостив, курвата става моралистка, страхливецът става храбрец и т.н., и т.н. (само глупакът, уви, не може да стане умен).
Когато през нощта на 28 срещу 29 август 1883 година в двореца бяха нахлули генералите Соболев и Каулбарс с група руски офицери, за да арестуват княз Батенберг, но той бе спасен от щиковете на българските войници,
в този тъмен час на нощта, треперейки (о, позор!) от страх и унижение, князът чу собствените си думи, които бе казал преди пет години на сестра си принцеса Мари-Каролине:
- О, не ми пожелавайте да приема този трон само и само да се съобразя с желанията на нашите руски роднини. Тогава за мен ще отлети завинаги всяко желание за щастие, защото ако отида там, аз ще служа само на българските интереси, а не на руските. А това Русия никога няма да ми прости.
Тези думи звъннаха в ушите му като плесница: той бе излъгал!
Защото досега, цели пет години, той бе служил не на българските, а на руските интереси и едва не се превърна в ординарец на царските генерали.
В този именно час, когато Соболев и Каулбарс, псувайки, отстъпваха пред щиковете на българските войници, князът коленичи пред иконата на Богородица, шепнейки:
- Заклевам ти се, Божа майко, че остатъкът от своя жалък живот ще посветя на тази нещастна България, закриляй ме!
Читателят, ако не е прескочил предишната глава, знае какво се случи през следващите няколко дни, но най-интересното следва оттук нататък.
Случиха се наистина чудни неща: да състави ново правителство князът възложи не на кого да е, а на най-големия си довчерашен враг - Драган Цанков, а Драган Цанков включи в правителството си най-големия довчерашен свой враг Григор Начович;
това не стигаше, либералът Цанков се огради в правителството с консерватори, сред които бяха най-върлите - Константин Стоилов и Тодор Икономов.
Това, разбира се, разгневи либералите, Цанков беше обявен за предател и Либералната партия се разцепи.
Оттук нататък започват странните метаморфози на Драган Цанков.
Той бе човек с биволски характер: тръгне ли - няма спиране, като ще става католик - ще е по католик от папата, като ще е предател - ще е предател до край!
И той възложи на Стоилов да изготви проект за изменение на Конституцията - и тя бе изменена:
въвеждаше се имуществен ценз за избирателите (къде е либералната мечта за равенство?) и се създаваше мечтаният от консерваторите Сенат, наречен в случая Горна камара.
(Казват, че Драган Цанков създал Сената не поради някакви политически или идеологически съображения, а защото си бил намислил да прекара старините си в дембелхането като сенатор...)
Към княза той се държеше като с безсловесна пионка и според тайни източници - още тогава бил в заговор с руското агентство за изпъждането му от България, а наивният княз нищо не подозирал...
Но нека засега спрем дотук и докато бившите смъртни врагове Драган Цанков и Григор Начович, притихнали в съмнителна братска прегръдка, въртят заедно щурвала на държавния кораб, мъчейки се да избегнат айсбергите на европейската дипломация и свистящите над главите им гюлета на руския гняв -
нека напуснем за малко Княжеството, читателю, и да видим какво става през това време в „република" Източна Румелия.

Както вече казахме, княз Александър Богориди посрещнал с радост изгнаниците от Княжеството Славейков, Каравелов, Захарий Стоянов и пр.,
назначил ги на държавна служба (Захария - съдебен следовател, а Каравелова направил даже кмет на Пловдив),
за месец-два те съживили хилавата тукашна Либерална партия, след година спечелили изборите и взели властта,
Богориди се сближил с тях и нашите приятели, особено Каравелов, който тук още по-вдъхновено попържал руските офицери, Русия, царизма и царя, който мъчи 120 милиона човешки същества, раздухали в стария русофоб още по-силно старата му омраза към Русия -
така че всяко руско вмешателство тук срещало съпротивата както на либералното правителство, така и на самия Богориди (той дори отказвал да разговаря с руските консули);
от друга страна, използвайки доверието на султана към него, княз Богориди умело избягвал всяка намеса и на Турция -
така Източна Румелия се превърнала в независима българска държава, във всеки случай по-независима, отколкото било тогава Княжество България.

Понеже бил висш турски чиновник (бил е член на Държавния съвет, министър, губернатор на Молдова, посланик на Портата в Лондон и Виена и пр.), във фермана, с който султанът го назначил за генерал-губернатор на Източна Румелия, бил вписан с турското си име Алеко паша, но като дошъл в Пловдив, той възвърнал българското си име Александър Богориди и славянската си титла княз и отказвал да приеме каквито и да било прошения, ако там обръщението е Алеко паша, а не княз Александър Богориди.

Може би наистина трябва да съжаляваме, че Александър Богориди не бе избран за княз на България - щяхме да имаме своя българска династия (макар че Богориди нямал деца, но по-нататък ще видим кого щял да осинови),
щяхме да провеждаме независима българска политика, а не да ставаме сателити на чужди държави поради чуждоземството на монарсите ни.
Както и да е. Колкото стои мирно шило в торба, толкова и Захарий Стоянов стоял в чиновническата си канцелария.
Старият харамия събрал около себе си бивши поборници: чирпанския комита Иван Андонов, хвърковатия четник на Бенковски Спас Турчев (според Николай Хайтов - бандит и предател на Капитан Петко войвода), опълченците Петър Зографски, Спиро Костов Кирпията, Димитър и Илия Куртеви
и учредил Български Таен Централен Революционен Комитет (БТЦРК), станал му, естествено, председател;
програмата на този Комитет била същата като на букурещкия Български Централен Революционен Комитет: той имал за цел окончателното освобождение на българский народ чрез Революция, морална и с оръжие,
с което Захарий афиширал, че той и аверите му са наследници на Любен Каравелов, Левски, Ботев и пр.;
бил привлечен и д-р Странски, близък някогашен приятел на Христо Ботев в Букурещ, негов кум, сега един от лидерите на Либералната партия,
около тях се събрали и майорите Сава Муткуров, Данаил Николаев, Димитър Филов, Райчо Николов и наистина замирисало на барут;
край тях се завъртял и Продан Тишков, хъш и опълченец, смешник, пияница и патриот, който на подбив прибавил към прякора си Чарда (понеже някога пасял чарда говеда) аристократичното фон (с което се перчели чужденците) и така влязъл в историята ни с името Чардафон, наречен от Захарий Стоянов Велики;
накрая като капак на цялата работа (и за да оправдаят другия смисъл на думата хайдути) след аферата с ковчега на Раковски тук пристигнали погнатите от полицията в Княжеството Коста Паница и Димитър Ризов;
чета без войвода обаче не може - пристигнал и Панайот Хитов с дългите мустаки.
И започнала подготовката на революцията, сиреч свалянето на генерал-губернатора и присъединяването на Източна Румелия към Княжество България.

Междувременно, както вече споменах, на 6 септември 1883 г. княз Александър възстановил Конституцията в Княжеството, дал властта в ръцете на Драган Цанков, той предателски се съюзил с консерваторите, но след изборите през пролетта на следващата, 1884 година властта била изцяло превзета от неговите бивши съидейници и сегашни врагове - крайните либерали: Петко Каравелов станал министър-председател, а Стамболов - председател на Народното събрание;
по същото време, през пролетта на същата 1884 г., под натиска на Русия княз Богориди бил отзован и на неговия пост бил назначен секретарят на Директората Гандю Къдюв Баюв, завършил юридически науки в Париж, прекръстил се там на Гавраил Крьстевич, заемал висши длъжности в турската съдебна йерархия, по-известен като Гавраил паша или, както го кръстил проклетият Захарий - Треперко паша;
девизът на този добър и страхлив човек бил: Ако не можеш да направиш добро, поне не прави зло.
Не знам дали Гавраил Кръстевич докрай е следвал този свой девиз, но той се боял от либералите като от бунтовници и с негова помощ на власт дошла консервативната, наричана тук Народна партия на богаташката фамилия Гешови,
в тази русофилска партия, поради нежната си любов към Русия, били и бедните поети Иван Вазов и Константин Величков.
(A propos, по това време Иван Вазов написал в Пловдив своята велика „Епопея на забравените".)

Насроченият ден на революцията бил 15 септември 1885 година. Планът бил:
въстаническите дружини на Чардафон от Голямо Конаре, на поп Ангел от Конуш, на Иван Арабаджията от Царацово, на Панайот Хитов от Сливен, на Коста Паница от Чирпан, четите от Панагюрище и Копривщица, от Татар-Пазарджик, от Ихтиман, от Катуница и пр.
да обсадят Пловдив и като започне да бие в полунощ камбаната на църквата „Св. Георги", да нахлуят в града от всички посоки, а вътре в Пловдив майор Данаил Николаев да вдигне армията.
Докато в Източна Румелия се подготвяла революцията (или превратът), майор Муткуров и Димитър Ризов заминали за Княжеството, намерили княза в Шумен, там се провеждали военни учения, съобщили му за готвещата се революция и го призовали да се присъедини към великото дело.
Според Димитър Ризов князът се колебаел - страх го било от Русия, Муткуров мънкал (Захарий казвал за него: „Догдето да си отвори устата Муткуров, чаршията се затваря"), тогава Ризов взел думата и уж бил казал на княза смело:
- Ваше Височество, без Русия вие стоите на престол, чийто един крак е счупен. За да се заздрави един такъв престол, трябва да се поправи счупеният крак. А туй може да стане само с народната любов. Ако вземете участие в Съединението. ..
И т.н. Князът продължил да се колебае, пратил ги при министър-президента Каравелов, който също бил в Шумен да наблюдава маневрите.
- Ама ти сериозно ли вярваш бе, Ризов, че ще стане нещо? - изсмял се Каравелов. - Като ви знам кои сте, всичко ще свърши с ограбването на два-три магазина...
Това било злъчен намек за участието на Ризов и Паница в аферата с ковчега на Раковски.

Както и през април 1876 година, така и сега, непредвидени събития ускорили избухването на революцията.

Сега, драги читателю, ще се опитам да възстановя картината на тази странна революция, използвайки събраните от Димитър Страшимиров документи в „Архив на Възраждането" (1908 г.), разказаното от Иван Куртев в документалната „Хроника на Съединението" (1985 г.), написаното от Симеон Радев в ,,Строителите на съвременна България" (1910 г.), а също така и спомените на участници или свидетели на събитията, събрани от Елена Стателова и Радослав Попов в „Спомени за Съединението от 1885 г.", като отбелязвам авторите в случаите, когато ги цитирам буквално.

На 2 септември в бунтовното Панагюрище ударили камбаните, три момчета развели трикольорното знаме и с гърмежи във въздуха и викове: „Долу Източна Румелия! Да живее княз Александър! Да живее Съединението!" разбудили града;
капитан Кънчев, шеф на жандармерията в Татар-Пазарджик, отива там, изловил комитетските люде, отвел ги в гората, навързал ги по дърветата, обрал им лъвските знаци от калпаците и... потушил бунта.
Полицията започнала да души, започнали арести, имало опасност делото да пропадне, затова БТЦРК решил превратът да се извърши 10 дни по-рано -
и през нощта на 5 срещу 6 септември въстаническите дружини на Чардафон от Голямо Конаре, на поп Ангел от Конуш, на Иван Арабаджията от Царацово, на Панайот Хитов от Сливен, на Коста Паница от Чирпан, четите от Панагюрище и Копривщица, от Татар-Пазарджик, от Ихтиман, от Катуница и пр.
тръгнали към Пловдив (както било уговорено), обсадили го в полунощ (както било уговорено) и чакали да удари камбаната на църквата „Св. Георги" (както било уговорено), за да нахлуят в града от всички посоки (както било уговорено), а майор Данаил Николаев повел дружината си към конака (както било уговорено)...
Обаче камбаната не удряла.

Селяните на Чардафона идеха накичени с цветя и пееха: „Напред ни чака слава" - пише немският кореспондент Рихард фон Мах в „Kolnische Zeitung". - Чардафон яздеше кон и покрай него, също на кон, беше девицата от Конаре - Делка Шилева, със знаме в ръка.
Това бе измислено от Чардафона. Като начетен човек, той обясняваше: когато френците потеглили за своята велика революция, имали също девица за знаменосец - Орлеанската Жанна д 'Арк. А което могат френците, могат и Голямо-Конарчени!
Това се харесало на селяните и те избрали учителката си за знаменосец.

Докато въстаниците, водени от българската Жанна д'Арк, обкръжавали Пловдив, пеейки: „Напред ни чака слава", началникът на пощенската станция Тодоров тичал към своя позор:
правейки се на по жандар от жандарите, тичал той из нощните улици на Пловдив с пищов в ръка и арестувал де когото срещнел в тъмното,
душел като копой край плетовете, слухтял под прозорците, надничал през ключалките на вратите,
в полунощ разбудил Гавраила Кръстевича и му съобщил, че в града се готви нещо страшно:
-    Ваше Високопревъзходителство, скоро конакът ще бъде обиколен от въстаници, Паница се заканва лично да ви забие ятагана в гърдите!
Кръстевич отвърнал:
- Аз не искам да ви слушам... Аз нищо не съм чул...
- Да телеграфирам в Цариград да пратят войска?
-    Не трябва да се съобщава нищо в Цариград. И аз съм българин, каквото стане, нека стане. Идете си, лягам си...
Съблякъл се Кръстевич и си легнал.

Докато Треперко паша трепери под юргана, драги читателю, нека кажем за Гавраил Кръстевич добрите думи, които и аз, като мнозина други, пропуснах да кажа досега,
защото този деликатен човек, над чиято глава днес витае само присмехът, завещан ни от Захарий Стоянов, макар да е бил на турска служба, до болка е обичал Отечеството си и заслугите му към България не са оценени все още.
„Ах, любезно Отечество, колко те обичам и колко съм злочест, че не мога да ти помогна, та да дигнеш и ти малко глава си и да видиш какво прави светът!" - кае се той в едно писмо от Париж, а всъщност е помогнал на Отечеството си много повече, отколкото мнозина други, които геройски се биели в гърдите.
Това до болезненост развито чувство на любов към народ и Отечество насочва всичката дейност на Кръстевич, която най-мощно и пълно се проявява в борбите около нашата църковна независимост - пише Иван П. Кепов през 1929 година.
В качеството си на висок турски сановник той действува коректно и безшумно, но всякога неотстъпно и решително. Той познава основно същността на въпроса във всичката му сложност и обширност и насочва борбата с такт и умение.
Със своето високо образование и обширни познания, със своите лични достойнства и с общопризнатия си авторитет Кръстевич умно и ловко подготвя турското правителство, пред което се ползува с пълно доверие, за най-изгодно и справедливо разрешение на голямото онова стълкновение между гръцката Патриаршия и българския народ.
Той е, който подготвя решителния удар и с издаването на фермана от 28 февруари 1870 (продиктуван, според М. Балабанов, от Кръстевич) предизвиква победен вик из гърдите на цял народ.

Майор Николаев заобиколил с войниците си конака и извикал:
-    Отворете вратата или ще докарам оръдието!
Зад желязната решетка се показал полицмейстерът майор Коростильов.
- Майор Николаев - казал той, - здесь хранится жизнь генерал-губернатора.
- Так, батенька - отвърнал Николаев, - мы будем лучше хранить его, чем вы. Известете на Кръстевич, че е свален, и ми донесете ключовете.
Вместо отговор полицмейстерът се обърнал към строената в двора охранителна рота и извикал:
-    Приготви се за стрелба!
В редиците на ротата настъпило смущение. Някои от войниците вдигнали пушки.
Тогава майор Николаев извикал:
-    Момци, слушайте! Аз съм българският майор Николаев. Да живее Негово Височество князът на България Александър Първи, да живее Съединението, ура!
-    Урааа! - отвърнали дружно и гръмовито войниците. Тогава полицмейстерът Коростильов отключил вратите, но Николаев не влязъл, за да не излезе, че това е пронунциаменто (военен преврат), изпратил да извикат председателя на Революционния комитет Захарий Стоянов и заповядал да бият камбаните, за да се събере народът. Захарий обаче го нямало.

Компроматите, драги читателю, не са днешно изобретение. Чета аз в „Строителите" на Симеон Радев странни редове, заимствани от изгубените спомени на поручик  Стефов:
Захарий, седнал по турски на леглото, скръстил ръце, тюхкаше. Тоя възторжен революционер бе страхлив човек. Той бе побледнял сега като восък.
Това е още нищо. Д-р Димитър Виницки доукрасява картинката:
Разправяха, че той от страх се бил скрил под кревата и когато дошле да му съобщят, че всичко било благополучно свършено, той едвам се решил да отиде на мястото на произшествието. Дотогаз дори не подозираха за извънредната плашливост на този революционер.
А каква била всъщност работата?
Нормално би било председателят на Революционния комитет, организаторът на преврата Захарий Стоянов, бившият овчар, тъй опитен в словоборство, който бе разпалил духовете в Източна Румелия, след победата да обяви себе си за председател на временното правителство.
Захарий обаче не щял.
Нагледали сме се, читателю, как след някаква победа най-храбро изскачат из мишите си дупки най-големите страхливци, бият се храбро в гърдите и се юрват да докопат кокала на властта, а наш Захарий наопаки - като победил, взел, че „се скрил под кревата".
Да се бори срещу властта не го било страх, а от властта се страхувал...
Тогава - пише Иван Андонов - тръгнахме със Захария да дирим хора и ги наредим за временно правителство. Захарий предложил за председател д-р Странски, а себе си наредил на девето място - досущ като девета дупка на кавала.
Е, как да го обичаш, как да не го окепазиш такъв глупак? И храбрите страхливци наврели Захария „под кревата"...

В това време бърза откъм градската градина към конака Дригалский паша - разказва майор Николаев пред журналистите Евгений Лвов и А. фон Хун - и виждайки, че войниците не му отдават чест, свирепо се нахвърля върху мен и крещи:
- Major, qu'est се que cela veut dire?!
Отговарям:
- Не Ви познавам.
- Comment?!
И крещи нещо на адютанта си, адютантът превежда:
-    Ще ви дам всичките под съд - от майора до последния войник!
Тогава моят адютант поручик Стефов не издържа и крещейки в лицето на Дригалски: „Вие сте арестуван!", изпразни револвера си в краката му.
Дригалски подфръкнал и изчезнал.
След всичко гореописано - пише по-късно в спомените си майорът - най-после се яви и Захарий Стоянов, на когото се бях много ядосал, че не се явява овреме при изпълнението на такъв съдбоносен акт, толкова повече че споразумението ми с Комитета беше още при влизането на войските в града да бият камбаните на всички черкви в града - нищо от тая програма не се изпълни.
-    Хайде бе, комитаджии, къде сте? - сърдито извикал майор Николаев на дошлите най-сетне Захарий и Иван Андонов. - Вървете да съобщите на пашата, че е свален!
-    Ама защо ние... - мъчел се да се измъкне Захарий. Само няколко дена преди това Захарий храбро пишеше във вестника си „Борба" за Треперко паша: „Прочее, нека пукне! Неговото падане е нашата национална победа!",
но сега, като влезли с Иван Андонов и поручик Стефов в спалнята на пашата и като видели клетия старец да лежи буден в железния креват, покрит с юрган, само главата му открита, а палтото и панталонът му окачени на таблата на кревата, Захарий не знаел какво да каже.
-    Облечете се, бае Кръстевич - мънкал той, - и дойдете с мен вън, защото народът иска да ви види...
Иван Андонов бил по-куражлия и, според собствените му скромни признания, произнесъл следната храбра реч:
-    Господин Кръстевич, ние сме упълномощени със Захария Стоянов от името на народа и войската да Ви обявим, че Вашата власт е съборена и престава да съществува вече; вместо нея прогласено е съединението на Южна България със Северна в името на Негово Височество българския княз Александър Батенберг!
Кръстевич безмълвно се надигнал от леглото и започнал да се облича, но ръцете му треперели и говорел на пресекулки:
-    Съединение - съединение... та какво от това? И аз съм българин...
Захарий му помагал да се облече, закопчавал му копчетата на мундира и му говорел дружелюбно:
- Ние нямаме нищо против вас, а само против пашата, бай Кръстевич...
- Тъй, тъй... и аз съм българин - промълвил пак старецът. - Ако съм изгубил всичко, то поне народът спечели...
Двамата със Захария - продължава Иван Андонов, - той отдясно, аз отляво, го хванахме и го поведохме по коридора. Щом се показахме вън, народът почна да вика:
- Да живее Съединението! Долу Румелия! Долу Треперко паша! Урааа!
Това се продължи близо 10 минути. Дворът беше пълен с граждани, селяни с десетина разни знамена. Спряхме пред стълбата, дето чакаше впрегнат пашовският файтон.
Щом Кръстевич се качи на файтона, отляво влезе Голямоконарската девица Недялка Шилева, годеницата на Чардафон Велики, облечена в комитаджийски дрехи, въоръжена с револвер и гола сабя, и при буен смях на селяните и войниците, седна до Гавраил паша.
Додето да тръгне файтонът, Кръстевич се обърна към нас:
-    Съединение разбирам, но това голямо оскърбление за мене, да ме конвоира една жена...
Ние му отговорихме, че това е волята на народа и той е длъжен да се подчинява.
Поразкарали го така Треперко паша из града за смях на народа, конвоиран от Чардафоновата Жанна д'Арк, откарали го после в Голямо Конаре, оттам - в София, от София - в Цариград.
И това щяло да бъде най-голямото насилие, което си позволила тази революция...

(във Възванието на Българския Таен Централен Революционен Комитет се казвало:
Граждани! Помнете, че строго ще бъде наказан секи един от вас, който си позволи някакво насилие или грабеж, особено ако това насилие е против чуждите народности, които секи трябва да защищава като свои братия!)

...и тази революция щеше да бъде най-безкръвната революция в историята, ако майор Райчо Николов (45-годишен), наричан дядо Райчо заради благия си характер,
не беше отишъл да дири началника на пощенската станция Тодоров да даде ключа от пощенската каса, понеже фурнаджията Яни Колети си търсел пратката от 400 лири
(Яни Колети бил цинцарин, а нали БТЦРК прокламирал, че революцията защищава чуждите народности като свои братия, и оплакването на цинцарина прозвучало като нарушение на тази прокламация),   
намерил дядо Райчо началника на станцията в бирарията на Венети при Джумаята, Тодоров там пиянствувал, дядо Райчо слязъл от коня си, влязъл в бирарията и го повикал,
но Тодоров, понеже бил изхарчил парите на цинцарина и мислел, че идат да го арестуват, вместо да последва дяда Райча, извадил револвера си и стрелял много отблизо,
един куршум улучил дяда Райча в челото, паднал той възнак и издъхнал.
Събралите се от гърмежите хора, като видели обления в кръв майор и че от дупката на челото му изтича мозъкът, погнали Тодорова:
-    Тодоров го уби! Дръжте убиеца!
Тодоров се впуснал да бяга нагоре, влязъл в Карамановото кафене, та се скрил,
множеството, настръхнало и наелектризирано като стихийна сила, готова да се разрази и изтреби от лицето на земята всичко онова, което й се противопоставя,
се втурна след убиеца и влезе в кафенето, гдето под стълбите в кюмюрлука намери Тодорова, легнал по очите си. Иван Шопов, запасен фелдфебел, гръмнал с револвера си и го убил.
Множеството, недоволно от това, направи трупа му на решето: около 500 куршума се хвърлиха върху него.
След това трупът беше вързан с въже за краката, влачен по калдъръма чак до Джумаята, отдето бе натоварен на една кола за боклук и откаран в Марашките гробища, дето бе погребан, без да се опее от свещеник, настрана от другите мъртъвци, като предател...
После множеството се пръснало по улиците, ревейки:
-    Смърт на предателите! Да живее княз Александър!

Оказва се, за съжаление, че това не са единствените жертви на революцията. Никола Нанчев разказва, че когато чирпанската чета, на брой около 100 души, се отправила на 5 септември следобед към Пловдив, по дирите й тръгнали 60 войника под командата на поручик Жейнов,
от желание да се прояви и предан на румелийските управници, той дава заповед на войниците си да бият и да убиват, безразлично дали четниците ще се противят или не.
Имайки предвид тази строга заповед, войниците откриват стрелба против една група почиващи четници и убиват Иван Данчев, Димитър Йовчев-Яврука, Петко Запрянов u Г. В. Сербезов от Чирпан и Алекси Радушев от Сливен.
Вечна им памет, макар че никой не ги помни...

Сега да оставим народа да вика „Долу!" и „Ура!", „Смърт!" и „Да живей!" и да видим какво прави Негово Височество князът български Александър I.
Князът спеше в резиденцията си „Сандрово" край Варна (ако читателят си спомня, близките на Александър Батенберг го наричали Сандро). Събудиха го в 6 часа сутринта. Беше се получила депеша:
„До Негово Височество българския княз. Днес Съединението прогласено по цяла Румелия в името на Ваше Височество. Правителството съборено. Живейте. Ваши верни поданици. Чакаме Ви след час на телеграфа. Временното правителство".
В 7 часа телеграфът затрака.
Пловдив: На телеграфа д-р Странски, председател на временното правителство.
Варна: На апарата е българският княз Александър Първи.
Д-р Странски: Ваше Височество още не е заявил, че приема под своя скиптър Съединението. Нужно е Вашето присъствие в Пловдив.
Батенберг: Тръгвам веднага за Търново. Там са министър-президентът Каравелов и председателят на Камарата Стамболов. Оттам ще ви проводя официалния акт за провъзгласяване на Съединението или моя отказ.
Д-р Странски: Очакваме положителния отговор на Ваше Височество. Довиждане!

На другия ден, 7 септември, по обяд князът пристигна в Търново. Посрещнаха го Каравелов и Стамболов.
- Е, господа, сега накъде? - попита князът.
- Ще ги избеся всичките онези лудаци в Пловдив, ако нарушат Берлинския договор! - изръмжа Каравелов, който беше против Съединението.
-    Ваше Височество - извика патетично Стамболов, - Съединението е вече дело свършено. Пред Ваше Височество се простират два пътя: единият е през Балкана за Пловдив, па каквото Бог рече; другият е през Свищов и по Дунава за Дармщат.

Князът ясно съзнаваше, че и двата пътя водят до загуба на короната.
- Ако отблъснех предложението - изповядва той в интервю пред немския журналист А. фон Хун, - не ми оставаше нищо друго освен да се откажа от българската корона и да напусна минутно страната, българският народ щеше да ме свали веднага от престола. Следователно аз бих паднал от българския престол по един срамен начин. Също така знаех добре, че приема ли, тоже ме заплашва опасността да загубя короната.
Единият път бе пътят на страхливеца, другият - на рицаря.
След като бе причинил толкова злини на българския народ, Александър Батенберг реши сега да извърши нещо, което едва ли някой друг бе извършвал и не ще извърши в новата ни следвъзрожденска история - да пожертва личната си съдба заради съдбата на народа.

Княз Александър пристъпи към Стамболов, прегърна го и каза:
-    Аз избирам пътя за Пловдив.
И те тръгнаха. Каравелов бърже съобрази, че ако продължава да бъде против Съединението, както се казва, ще изпусне влака, и затова побърза да се качи на първия файтон заедно с княза, Стамболов се качи самичък във втория файтон.
На Свети Никола те бяха на зазарание - разказва Димитър Маринов. - Оттук погледнаха на Южна България. Пред тях на двесте стъпки стоеше камъкът, който разделяше двете Българии. Князът с бързи и здрави крачки, в които се виждаше решителност и определена воля за самопожертвувание, дойде до камъка, стъпи на него с левия крак, премина с десния оттатък него и каза:
-    Жребието е хвърлено! Рубикон е минат!

Тези думи изрекъл Юлий Цезар, когато преминал с легионите си река Рубикон между Галия и Умбрия, отправяйки се към Рим, за да завладее властта; те не са били особено уместни тук, защото са синоним на военен преврат, след който следва диктатура и граждански войни; казват, че след като изрекъл: „Рубикон е минат!", Цезар добавил: „Ако остана отсам Рубикон - това ще е нещастие за мен, ако го премина - ще бъде нещастие за света ".
След „Рубикон е минат!" Александър Батенберг изрекъл други думи:

-    Нека Бог пази България!
В тази минута - разказвал после разпалено Стамболов на Димитър Маринов - князът беше неузнаваем: лицето му беше получило такова изражение, като че беше осияно от някаква вътрешна божествена светлина, застинал на върха с издигнати ръце, с очи към небето и към Южна България... Мене се стори, че виждам сенките на мъчениците от Батак, Панагюрище, Клисура и Стара Загора, както и сенките на падналите опълченци как го бяха обкръжили...
В такива върховни моменти поетът се събуждал в Стамболов и той започвал да прекалява с приказките си:
-    Ето, сенките на падналите герои са над Ваше Височество и ви посрещат с ура! - извикал екзалтирано той, но все пак се сдържал, слава Богу, да не каже, че и сенките на древните ни царе Симеон, Калоян и прочие викали ура на княза...
А Каравелов треперел цял. Князът му рекъл:
- Не бой се, аз взимам всичко на себе си.
И там на върха, откъдето на север се виждала Мизия до Дунава, а на юг - Тракия до Родопите, княз Александър подписал следната прокламация, написана от Стамболов:
„Да бъде известно на моя любезен народ... че като имам предвид неговото горещо желание да се слеят двете български държави в една, аз признавам Съединението за станало и приемам отсега нататък да бъда и да се именувам княз на Северна и Южна България.
Нека Бог ни бъде на помощ в това трудно и велико предприятие!"
Файтоните се спуснали на юг и от село Шипка до град Пловдив князът бил посрещан и изпращан с нестихващи възгласи „Да живей!" и „Осанна!".
Могъл ли е някой в този радостен миг да помисли, че Русия, нашата освободителка, няма да се зарадва, като чуе, че е на път да се сбъдне нейната Санстефанска България?
И радостният наш княз побързал да зарадва всеросийския император с празнична телеграма:
„Вие обичате българския народ. Надявам се следователно, че ще одобрите това, което съм направил".
Последвал зашеметяващ отговор:
„Защото обичам българския народ, затова и осъждам това, което сте направили"
И в допълнение, всеросийският император Александър III заповядал на военния министър генерал Кантакузин тутакси да напусне поста си и България и заедно с него всички руски офицери немедленно да се завърнат в Русия!
Князът наш бил съвсем зашеметен: българската армия била обезглавена! С изключение на тримата майори от Източна Румелия (Данаил Николаев, Сава Муткуров и Димитър Филов) сред младите 24-25-годишни български офицери по-старши от капитан нямало.
Това не стигало: Александър III заповядал да заличат името на братовчед му Александър Батенберг от състава на руската армия и му отнел званието генерал, дадено му от Александър II - и наш Александър останал пак подпоручик...
Въпросът не бил само личен.

Съединението беше самоволен акт на българите, този акт не бе съобразен с никого, нито с Русия, нито с която и да било от Великите сили, това беше дръзка демонстрация на независимост - тази независимост сепнала Великите сили и променила отношението им към България:
Русия искаше или зависима, или никаква България; Англия искаше или никаква, или независима България -
зависима от Русия България означаваше руски плацдарм към Проливите;
независима България означаваше преграда срещу руската инвазия към Проливите.
И Англия, която на Берлинския конгрес направи всичко, за да бъде разединена създадената от Русия Санстефанска България, сега застана зад Съединението.
А Русия, колкото и да е куриозно, се обяви против Съеди-нението - по-върло от всички Велики сили,
по против и от Турция - руски дипломатически агенти тайно подкокоросвали турското правителство да окупира Източна Румелия (на какво не е способна братската любов!);
това би било, разбира се, жадуван претекст за Русия да „защити" България: окупира ли Турция Източна Румелия, Русия ще окупира Княжеството,
(на руския дипломатически агент в София Кояндер не му трябвал и претекст - той направо писал до заместника на Гирс А. Г. Влангали:
„Най-добрият изход би бил наша окупация на Княжеството и назначаването на руски генерал-губернатор с въвеждането в България на нашите закони ")
султанът се досещал за ищаха на Русия, чешел се по тила, сърбал шербетлия кафе, смучел чибука си и си правел ориенталски оглушки.
Напразно генерал Фон Дригалски паша, посветил в добросъвестна дейност и немска вярност 33 години от живота си на Турция, изпращал до турското правителство рапорт след рапорт, предупреждавайки, че във Филипопол се готви преврат, а след преврата призовавал Турция към военна намеса -
отговорът на Истанбул бил пълно мълчание.
„Турците нямаха нищо против Съединението - пише по-късно ядосаният Фон Дригалски на своя приятел Рихард фон Мах, - понеже съседството на една, макар и обединена, България за тях е по-драго, отколкото съседството на Русия".
И чудно, но султан Абдул Хамид, като изпращал Лебиб ефенди и Гадбан ефенди в размирния Пловдив да видят какво става там след Съединението, бил им рекъл:
- Аз обичам българите като свои деца и съм готов на всякакви отстъпки за тяхното щастие, само кръв да не се пролива...
Другите ни братя, сърбите, и те хич не ни се зарадвали. И как да се радват - страхували се, че както е тръгнало, България ще присъедини и Македония.

Което не било далеч от истината: БТЦРК събирал доброволци и стари войводи, за да ги прати да освобождават поробена Македония,
а Димитър Петков в „Македонски глас" открито призовавал тамошното население като един да се вдига на въстание;
наложило се министър-председателят Петко Каравелов да заплаши комитите с войска и Захарий спрял четите, като им писал: „Един наш вистрел е достатъчен да опропасти всичкото дело!"
Тъй освобождаването на Македония се отложило в необозримото бъдеще. Тодор Икономов излязъл прав - спомняш ли си думите му, читателю:
С този прибързан преврат изгубихме Македония. Върху нея ще се нахвърлят и сърби, и гърци, а турците ще свият юздите й и нейното освобождение ще се затруднява и отдалечава извънредно много. Един Бог знае колко още жертви ще ни костува...
Жертвите ще броим оттук нататък...

Крал Милан поискал уравновесяваща компенсация - сиреч, България да отстъпи на Сърбия територия, равна на половината Източна Румелия, по-точно: Радомирско, Трънско и Брезнишко, а столицата на България да се изместела в Търново;
Русия също искала „уравновесяващо възнаграждение на Сърбия".
За такова нещо България не искала да чуе дори на шега.
И докато Великите сили се туткали и се чудели какво да правят (никоя не искала да се намеси с оръжие, защото това означавало начало на европейска война), Сърбия се готвела за решителна схватка.
За последно бяхме воювали със сърбите преди 555 години, през 1330 година, когато крал Стефан Дечански победи Михаил III Шишман и даже му отряза главата.
Сърбия се надяваше историята да се повтори. А и всички в Европа предвещавали погрома на България.
Граф Калноки, министър-председател на Австро-Унгария, казвал откровено:
-    Ние желаем на Сърбия най-голям успех, защото през последните седмици полагахме усилия да подготвим събитието; военната акция вероятно ще бъде много кратка, като се има предвид нищожната съпротивителна сила на българите.
Граф Бисмарк, канцлер на Германия, бил още по-цинично откровен:
-    Разрешаването на настоящата криза би могло да се търси в тласването на Сърбия под Божията закрила срещу България; и след като двете сражаващи се страни достатъчно се изтощят, за възстановяване на мира да се насъска Румъния срещу двете, румънците са много суетни и подобна мисия ще поласкае изключително тяхната суета.
Русия нямало какво да казва: след като изтеглила офицерите си, тя подготвила неминуемия разгром на обезглавената българска армия;
може днес да ни звучи перверзно и абсурдно, но тя ехидно желаела този разгром: Един неуспех би доказал на българите справедливостта на доброжелателните съвети на Русия и би ги подбудила да се сближат отново с нея.
Само унгарецът Бениамин Калай (нали с унгарците сме от едно коляно и от една кръв) предупредил сърбите, като им рекъл:
-    Вий не познавате българите, те са храбри хора и готови за война, най-добре не се залавяйте с тях!
На което крал Милан, живял преди това весело в Париж, се изсмял и отвърнал:
-    Тази война за мен ще е като една разходка no Shamps Elysees.

Приказките са си приказки, но въпреки всичко, наивните и добросърдечни българи не вярвали, че братска Сърбия ще ги нападне,
те очаквали, което било естествено, да бъдат нападнати от Турция, затова всички български войски били съсредоточени на югозападната ни граница.
Тези времена обаче са пълни с парадокси: турците продължавали да си сърбат кафето и да се почесват по тила, а сърбите внезапно нападнали България в гръб.
Било 2 ноември 1885 година, събота, 6 часът сутринта.
Сръбската армия прекосила нашата граница по фронт от 200 километра - от Кюстендил до Видин.
120-хилядната сръбска армия с 400 оръдия се изправила срещу нашите погранични войски, които заедно със стеклите се доброволци и опълченци наброявали едвам 17 000 души и 34 стари оръдия.
Съотношението било 7:1.
И сърбите в тържествен марш се отправили към София. Някои софийски първенци начело с владиката Климент се бяха приготвили да посрещнат в двореца на българския Княз победителя Крал Милана.
Тоя позор обаче българският народ не преживя.

Княз Александър издал заповед всички войски от турската граница да тръгнат към сръбската граница.
Пограничните наши войски и опълченците трябвало да издържат, докато пристигнат дружините от турската граница. Сражавайки се отчаяно, те отстъпвали крачка по крачка, сантиметър по сантиметър, накрая се окопали на възвишенията пред Сливница.
Минали ден, два, три - плъзнали слухове, че сърбите разбили нашите войски и стигнали до Владая, а вечерта ще влязат в София. Иззад Витоша ясно се чували топовните гърмежи. В столицата настанала паника.

На 5 ноември топовете се чуваха много ясно в София - пише свидетелят Добри Ганчев. - Уплаха голяма. Пред портата на Каравеловата къща застана файтон с три коня. Застана подир пладне. Стоя до вечерта на 7-о число. Туй усили още повече страха. Готви се да бяга, казваха хората. Война захваща, а гледа пръв да избяга. И за княз Александър тъй приказваха.

На 5-и срещу 6-и в полунощ княз Александър изпратил от Сливнишките редути депеша до правителството в София - предлагал София да се отстъпи без бой, заповядал хазната да се изпрати на сигурно място в тила - в Орхание, архивът на двореца - в германското посолство, а българската войска да се укрепи на Вакарелските или на Ихтиманските възвишения.
Младите капитани обаче не се подчинили.
-    Такова предателство аз не ще извърша - казал капитанРачо Петров. - Ще ни бият, нека; но да запазим честта на България.
И когато княз Батенберг обърнал коня си, за да препусне назад към София, което би било знак за всеобщо бягство,
командирът на артилерията капитан Олимпий Панов, известен с олимпийското си спокойствие, извадил револвера си и му извикал:
-    Върнете се, иначе ще ви застрелям!
Князът се върнал, срамът събудил в него храбростта, размахал сабя и повел войниците в безумна атака...
И както преди 8 години опълченците защитаваха Шипка, така сега българските войници защитавали до смърт редутите на Сливница.
На 6 ноември сърбите започнали обща офанзива срещу българските позиции:
сърби и българи се срещаха гърди с гърди, биеха се с щикове, револвери и ножове, когато оръжието падаше от ръцете им, те се пускаха с юмруци един срещу друг и се улавяха гуша за гуша, в падающата нощ не се чуваха никакви вистрели, а само глухи викове, бързи и веднага задушавани.
Това не бе война, а саморазправа на най-близки братя, жадни за кръв и възмездие.
Боевете траяха три денонощия. Сражавайки се, бранителите на Сливница се оглеждали назад: не идат ли дружините от турската граница?

От турската граница - от Хасково, от Ямбол и Бургас до Сливница са 300 километра.
Представи си, читателю мой: ноември месец, дъжд и сняг, няма асфалт, черни пътища, най-много тук-там чакълено шосе, кал до глезените, дрехите са просмукани от дъжда, всички са мокри до кости, по височините снегът се превръща във виелица, мокрите дрехи замръзват върху мокрите тела,
но войниците вървят, вървят ден и нощ, викайки ура срещу виелицата, пеейки в непрогледния мрак „Шуми Марица";
вървят в колона по трима, средният войник, облегнат върху раменете на другите двама, спи, вървейки, след два часа се сменят - и така без да спрат ни за минута,
обувките - чепици, ботуши, цървули - са продънени, войниците газят ледената кал с боси окървавени нозе...

Минават дружини, полкове - пише Добри Ганчев. - Минават през София, не спират. Нито ден, нито час. Вървят весели, с песни, с провиквания.
Облечени кой както можел, каквото намерил. Някой нахлул широки дънести потури с яркочервен пояс, а на гърба му износена войнишка куртка или съдран мундир, и наопаки: кожух с войнишки панталони. Повечето с цървули. Някои с по един ботуш. Някои с калпаци, на тях забучени цветя. Раници рядко. Повечето шарени селски торби. На някои торбички висят птици, петел или кокошка. От къщи или крадени по пътя.
Задигнали бяха цялото мъжко население. Възраст най-различна. Като почнеш от 18 г., та до 50. И пушките различни. Повечето дебели тежки кримки. Върви туй множество свят, като да не усеща умора. Някои от Саранбей, а други от самата турска граница - все пеш. Върви, шуми, пее, крещи.
Офицери много рядко. На триста-петстотин души един. Подофицери или фелдфебели, произведени от нужда. Груби селски фигури като у обикновените войници. Коси и бради, невидели гребен и ножици. На други лицата същински стърнища.
Тази войска „печенеги" я казваха. Южнобългарските дружини.

Подполковник Брекнер от германския щаб ще възкликне:
- От времето на Александър Македонски и Юлий Цезар не е имало такъв маньовър, какъвто извършиха българските войски през 1885 година!...
И тъй, след четири-пет денонощия, на 6 ноември вечерта, първите колони се изкачват по забулените в гъста мъгла хълмове на Сливница,
снегът тук е остър и бръснещ, ледовитият вятър втвърдява като стъкло мокрите дрехи и пронизва изтощените тела, босите нозе залепват по заледената кал, оставяйки кървави стъпки,
но войниците не спират, а в движение, викайки ура и пеейки „Шуми Марица", без да стрелят, се втурват с насочени щикове срещу вражеските окопи -
това бе великото и страшно българско „Напред, на нож!", което всяваше ужас, пред което никой враг не устояваше, захвърляше пушката си и побягваше с все сили назад;
лудият капитан Паница яздеше пред своя летящ отряд от македонски харамии, дошли да помагат на майка България, и ги караше да викат ура, колкото могат, за да помисли врагът, че са многобройни, и техният рев наистина бил страшен в нощта;
дори и селяните, въоръжени с остри сечива, се втурнаха в атаката заедно с войската;
студентите от странство бяха напуснали университетите и тръгваха за България, акламирани по пътя;
учениците от гимназиите се записваха в доброволческите дружини, голобради кандидати на славата, облечени в леките си есенни дрешки, отиваха на война като на някой празник,
6-годишното момче Мони Трайков Радев от село Ресен (което след 20 години ще напише горните редове в „Строителите на съвременна България") гледаше след тях и плачеше, че майка му не го пуска да отиде и то на война - да защитава България...
Целият български народ бе въстанал като един човек да защити свещената своя земя и още по-свещената си свобода -
а това бе по-силно от всяко оръжие. Българската армия прекоси границата, превзе Цариброд и Пирот и се отправи към Белград.
Нямам намерение да описвам подробно бляскавия победен щурм на княза от Сливница до Пирот - пише споменатият вече пастор Кох - и да показвам как той покри името си с безсмъртна слава. По време на цялата война той беше там, където опасността бе най-голяма, обикаляше на кон ротите, за да възпламени смелостта им, делеше глад и студ с войниците и като тях спеше на голата земя.
Това беше последният случай в европейската история, когато владетелят на една държава застава начело на своята армия и взема лично участие в сраженията -
яхнал белия си кон и размахвайки сабя, княз Александър препускаше по фронтовата линия под градушката от куршуми,
това взривяваше храбростта на войниците, те се хвърляха в атака, с една само мисъл: да умрат за Отечеството си, предвождани от своя сияещ млад княз!
Напразно командващият западния корпус подполковник Данаил Николаев крещеше:
- Ваше Височество, Вашето място не е тук!
Но князът, веднъж посрамен като страхливец, бе станал безразсъдно храбър...

И тъй, всеобщият подвиг на българския народ и личният героизъм на княз Александър поразиха народите, стреснаха държавниците, объркаха дипломатите,
разпалиха въображението на дамите, жадни за рицарски подвизи, начело с Виктория, кралицата на Англия, която следеше събитията и се застъпваше пламенно за славата на княз Александър.
Тази негова слава доведе всеросийския император Александър III до умопомрачителна ярост.

Когато българската армия, предвождана от княз Александър, превзе Пирот на 15 ноември, през нощта ясното студено небе се обсипа от хиляди падащи звезди, войниците ги гледаха, занемели, и си мислеха: това са душите на загиналите ни другари в боя;
а когато на сутринта протръби тръбата и те наскачаха, за да тръгнат към Ниш и Белград,
откъм Ниш се зададе бяло знаме, ветрееше се на студения вятър - войниците помислиха, че сърбите се предават,
но под бялото знаме вървеше австро-унгарският пълномощен министър в Белград граф Рудолф Кевенхюлер-Меч,
влезе той на 16 ноември рано сутринта в Главната квартира на българското командване, изправи се пред княз Александър и му рече:
-    Негово Величество Господарят телеграфически ми заповяда да се отправя в Главната квартира на Ваше Височество и да заявя на Ваше Височество, че тъй като Сърбия склони под натиска на Великите сили да спре неприятелските действия, да направите същото и Ваше Височество още днес.
А това Ваше Височество може да направи много по-лесно, тъй като Вие вече се намирате на сръбска територия, запазихте блестящо честта на оръжието си, Ваше Височество, устояхте като герой и българският народ се показа чрез своето юначество като народ, достоен за свободата си.
Ако Ваше Височество не изпълните това желание, Негово Величество Императорът ще издаде заповед на своите войски да преминат река Сава, с което Ваше Височество ще видят срещу себе си не вече сръбски, а императорско-австрийски войски!
После добави конфиденциално:
-    А влезе ли австрийска войска в Сърбия, това ще е претекст Русия да окупира България, което ще Ви коства най-малкото трона.
Князът не казал нито дума, мълчал, дълго мълчал, после заповядал и на българските оръжия да замълчат.

Замълчали и оръдията на Видинската крепост. През цялото това време капитан Узунов, разполагащ само с 5100 души, 2000 от които без униформа, отчаяно отбранявал крепостта, обсадена от 15-хилядната редовна армия на генерал Лешанин.
Като млъкнали оръдията на крепостта, въпросният сръбски генерал, въпреки че знаел за обявеното примирие, решил да извоюва победа чрез подлост: дал заповед през нощта да се щурмува Видин,
но претърпял ново поражение и, което е още по-позорно: опетнил офицерската си чест. (В ония времена, читателю, все още съществувало това изчезнало вече понятие.)
А капитан Атанас Узунов бил увенчан с геройска слава. (Запомни това име, читателю, то скоро ще бъде увенчано с позор...)

И последвало това, което ще последва и след другите наши по-сетнешни войни: завоюваното с оръжие бе изгубено от правителствата и дипломацията.
Или както го е казал не знам кой: България не загуби нито една битка, но не спечели нито една война.
Наистина, читателю, победителката България не спечели нито лев контрибуции, нито педя земя - напротив: загуби Кърджалийска околия и Тъмръшкия клин (тъй наречената Тъмръшка република) - общо 150 села с 50 000 население - дадени бяха на Турция като курбан за Съединението.

А Сърбия не загубила нищо, въпреки разкаянието на крал Милан, изречено точно година по-късно:
Ние тръгнахме на 20 ноемврий 1886 г. - пише Константин Хаджикалчев в спомените си, - намерението ни беше да не се отбиваме в Сърбия, а да вървим направо за Виена. За наша голяма изненада обаче един специален влак ни чакаше в Ниш, изпратен от крал Милана, за да ни посрещне и отведе в Белград като негови гости.
Приемът беше много сърдечен. При влизането подаде си и двете ръце много любезно, като каза буквално следните думи на французки език:
- Messieurs, la guerre с'etait une faute politique de ma part. Je l'avoue, soyons amis!

Все пак Съединението беше спасено - на 5 април 1886 година Германия, Австро-Унгария, Франция, Англия, Русия и Турция подписаха Топханенския акт за съединението на Северна и Южна България.
И на всички упреци - че е предал националните интереси, отстъпвайки на Турция Кърджали и Тъмръш - Каравелов имаше право да отговори:
-    Вие ми приличате на оня, що се давел в морето - като го извадили, почнал да се сърди и да крещи: „Защо не спасихте и капата ми?"
А военният аташе на Русия във Виена генерал-майор барон Николай Василиевич Каулбарс (брат на оня генерал Каулбарс, Александър Василиевич, който през нощта на 28 срещу 29 август 1883 година нахлу заедно с генерал Соболев и група руски офицери в двореца, за да арестуват княз Батенберг), обаян от чара и славата на същия княз Александър Батенберг, докладвал възторжено на всеросийския император Александър III:
-    Ваше Императорско Величество, княз Александър осъществи заветната мечта на българския народ: извърши Съединението, после покри българското оръжие със слава, като разби Сърбия. След две години той ще бъде цар!
Но Господарят охлади неговия жар:
- А аз мисля, че след 6 месеца ще го изгонят!

Влезте, за да коментирате
нагоре

Free and Commercial Modules by Kasey Moore.

Избрано от редактора

Най-четено през месеца

ГАЛЕРИЯ 2