Тайно се плашим от всеки възторг неуверен.

По е понятна тъгата – ненужна, но ярка.

Всъщност светът ни, така справедливо измерен,

просто не може на всеки да бъде по мярка.

Нервно живеем – а нервите станаха здрави.

Празнично светим – а празникът пак ни прескача.

Грижата само човек на човека подава

като излъскано в хиляди длани петаче.

Колко наивно закривах от срам синините

и по лицето лекувах тревожните знаци.

мигар са малко онези юнаци, които

носят усмивката, както се носят мустаци!

Нека, когато привърша гнева си безвреден,

като затръшна горчивата своя тетрадка,

най-талантливият вече да не е най-беден,

най-храбрият – да не живее най-кратко.

Най-красивият да е поне веднъж обичан.

Най-нежният да е най-сетне погален.

Най-мъдрият размисъл съвсем да не е трагичен.

Най-мъжкият разговор да не е непременно прощален.

Имам да чакам в този живот неизгледен.

Дълго ще чакам. Последна е мойта задача:

да се засмея. Но тъй да се смея последен,

че да се чува как повече никой не плаче.

Калин Донков