Няма навалица от оратори на ямболските протести, въпреки че микрофонът е свободен за всеки, искащ да каже как вижда проблемите на България.

Тръгва винаги първи Ивайло Илиев, който избягва радикалните призиви и акцентът в думите му обикновено пада върху отрицанието на монополите и големите сметки за ток. След него излиза най-често Стойка Желязкова, позната на съгражданите ни още от времето на съвсем ранното СДС.

Тя е много емоционална и призовава ямболци да се събудят и да вземат нещата в свои ръце. На националния празник – 3 март- се позова и на Иван Вазов.Литературният патриарх е създал творби  за всичко, през което е преминало отечеството, така че и при сегашните протести има какво да се припомни от него.
Като литература, защото не бива да забравяме, че освен краткия престой при хъшовете, Вазов сетне няма резки житейски и политически жестове.

Младеж поддържа линията на протестите, но микрофонът сетне грабва човек, който трудно говори български и това надали е от вълнение. Следващият- в случая той е най-интересният- знае най-разпространения език в държавата, въпреки че бил работил дълго време в Гърция и в Либия.
Няма да пусне микрофона дълго време и ще направи една умопомрачителна разходка из по-близкото и по-далечното минало на страната ни. Името на Тодор Живков се споменава начесто и с добри думи, капитализмът е направен на салата, въпреки че в един момент се говори за концлагера в Белене, в който са пращани антикомунистите. Включително и Иван Иванов, дълголетен кмет на буржоазна София, който бил изваден от концлагера, за да построи нужния за столицата язовир „Искър”.

Мъжът е някъде малко над 60-годишен и май сефте му е паднало да говори пред повече публика, което съвсем разбърква словото му. На гилотината е поставена и червената буржоазия, праща ни към изграждането на Хаинбоаз от бригадирите, по-рано или по-късно ни качва на Бакаджика, където били направени много неща. Сетне слизаме в ниското, понеже в Ормана дерибействали, гърмейки по дивеча когато им кефне.
Застанали сме срещу читалище „Съгласие”, но той всъщност гледа към сградата на община Ямбол и администрацията получава къч- на един петел се падали по десет кокошки.
Хората стават по-шумни при този словесен порой, напоен обилно с патос, а в крайна сметка стигаме и до нуждата от Народен съд. Кой трябва да бъде изправен пред него, на мен поне не ми става ясно- червената буржоазия ли или общинарите с кокошките от ГЕРБ ? Или може би Петър Младенов и съратниците му от ЦК на БКП, които спретнаха на 10 ноември 1989 година дворцов преврат на Тодор Живков?
Преврат, благословен от Кремъл, разбира се, но до тези политически лупинги не се стига в словото на мъжа.

Докато се оттеглям от този порой, се сещам, че в нещата се набърка и хан Кубрат, наречен, дявол знае защо от оратора, цар. Кубрат и пръчките, разбира се – на повечето българи това са им познанията за оная епоха.
Не каза нищо за партизаните и горяните, върти ми се из главата, но в сряда пак ще има протестен митинг и тогава и те вероятно ще минат под гилотината на този българин.
Ако дойде действително време да се гласува само мажоритарно, как за броени дни ще разпознаем на кой какво се върти из главата? А сега пък, когато сме на пропорционалния принцип, какво знаем за същността на тези, които стават наши представители в Народното събрание?

… Преди време бях застанал до един огромен джип и се чудех кой ли е собственикът му и колко години трябва да работиш упорито, за да притежаваш ключовете му. Напразно съм си блъскал акъла, защото дойде един ямболски депутат и отпраши с джипа нанякъде.Той няма вуйчо в Америка, не се е чуло да е имал дядо му големи имоти и те да са дали тласък на капиталовложението. Няма, всъщност, и свой бизнес, защото е вече енти мандат в парламента, а двете неща не могат да се съчетават.
Поне така пише в закона.

Много неща пише в българските закони. Много от тях изобщо не се спазват. И в Конституцията има красиви текстове, като например тези за безплатно здравеопазване и образование. Първото изобщо не съществува, второто изчезва, когато младежите влязат в колежи или във Висши учебни заведения.
Великото Народно събрание, избирано от нас през 1990 година, работи около една година. Конституция не се прави нито лесно, нито бързо. Кризата, в която се намира днес България, дава ли ни такъв лимит от време? Мажоритарният вот гаранция ли е за избирането на свестни и компетентни хора в този велик парламент? И в него,  и в следващите. Колко партии спечелиха доверието на избирателите със справедливи искания и обещания да се сложи край на корупцията и беззаконието? И колко бързо властта ги направи част от статуквото, защото или им се услаждаха меките кресла, или, по един или друг начин, тотално прекъсваха връзката си с народа, наричан отдавна електорат?

Новите лица ще ги търсим за не зная кой път. В Народното събрание, в което НДСВ имаше абсолютно мнозинство, почти всички депутати бяха непознати за широката публика лица. И в правителството на царя бе така, кой бе чувал за Нина Чилова, например?
А преди четири години кой знаеше нещо за предложените от ГЕРБ кандидати за Народното събрание? И те обаче потънаха в лабиринтите на статуквото или се скриха напълно, след като Бойко Борисов ги обяви за тунеядци и на практика ги действаше като пионки.

Страшно ми се иска да сложим край на опасното за България статукво, да спрем обхващащата все повече хора мизерия и да използваме обществената енергия на хората за нещо добро.
Не енергията само на младите, енергията на всички, на които не е безразлично в каква държава живеят.Но как новите да не заприличат за няколко месеца на старите, как да се разкъса най-сетне паяжината на партокрацията и олигархията?

Програмното правителство е илюзия, нещата неизбежно трябва да минат през избори. „Демокрацията е най-лошото нещо, което е измислило човечеството, но по-добро просто няма”, казвал Чърчил. Тези дни някои упорито ни препращат  към друга негова фраза- че ни чакат ” кръв, мъки, пот и сълзи”. Тази фраза обаче се отнася за влизането на Великобритания във Втората световна война, когато е било вече ясно, че ще е нужен огромен човешки и финансов ресурс.
А ние, тук и сега, във война ли сме?