Щом от твоята уста знам единствено гласа
и от твоите гърди
единствено зеленото или оранжево на блузите,
как да се похваля, че от тебе имам
нещо повече от сянка, която по вода минава?
В паметта си нося твои жестове,
изражението ти, кото тъй щастлив ме правеше,
и тоя начин да оставаш в себе си самата,
с вития покой на образ, врязан в слоновата кост.
Не е много всичко това, което ми остава.
А също мнения и багри, теории и буйства,
имена на братя и сестри,
пощенския и телефонния адрес,
четири снимки и парфюмът за коса,
стискане на малки длани, гдето
никой не би рекъл,
че за мен светът във тях се крие.
Нося всичко без усилие и по малко го изгубвам.
Няма да измислям безполезната лъжа за вечността,
по-добре да прекося мостове с длани,
пълни с тебе,
и да хвърлям на парчета моя спомен,
да го дам на гълъбите и на верните врабчета,
нека те те изядат
сред песни, пърхания, врява.

Хулио Кортасар