Ако дълго във тях се взираш,
и стените добиват смисъл.
И онази завеса тънка,
като корабен грот увиснала.

И досадният клон отвънка,
който чука със будна съвест
по вратата на твоя мозък.
И поройният дъжд, огъващ
натежалия храст със рози.
В мрака всичко добива смисълът,
който в светлия ден ти бяга,
но пък нощем, уви, не искаш.
Просто стискаш очи и лягаш –

да забравиш това, най-важното –
как безспир се върти обратно,
от мига на самото раждане,
твоят собствен часовник златен.

С. ГУНЧЕВА