Телевизиите умират да показват българина като формен идиот.
И затова нерядко ни представят истински бисери на невнятното говорене.
След смъртта на Трифон Иванов направиха репортаж от родното му село Горна Липница.
И един от анкетираните рече: „В живота си всичко постигна благодарение на краката си и на голямата си глава“.
Симпатичен човечец, но явно не знае как да се изрази.
Тази идиотска фраза трябваше да изглежда като апотеоза на един живот.

***
Тя не само е примитивна, но и дълбоко обидна.
Но вече отдавна не е ясно, какво, според обикновения българин, е обидно.
Човечецът от Горна Липница не е виновен – хванат на улицата, той изръсва първото, което му идва на ум.
Няма време да осмисли живота на един успял българин – а и да има време, резултатът ще е все същият.
Трифон, Бог да го прости, имал голяма глава – и затова успял!
Човек да се чуди, как му идват на ум на обикновения нашенец такива идиотщини.

***
Но не бива много да се чудим – от телевизията, разбира се, която прелива от пустословие и откровени дуращини.
И това е така от дълги години.
„Риалити“ форматите, които са раят на фалшивостта, наложиха културата на крясъците, утвърдиха празнословието и словесната гаменщина.
Днес брутално невежи хора са представяни като знаменитости.
А пък банални уличници са натиквани в ролята на мислители.
Политиците ни усърдно се стараят да не изостават.
Между тях почти не останаха хора, които да притежават изящен или поне приемлив език.
Мнозина не говорят, а цепят дърва.
От подобни дървари всичко може да се очаква.

***
Военният министър Ненчев непрекъснато създава шедьоври.
Още не е отговорил, по какви критерии на НАТО е назначил за шеф на важна дирекция в Министерството на отбраната някаква дама с регистрации – вече се говори за три – за проституция.
Обаче продължава да създава словесна плява.
Сега пък казал – цитирам по твърдение на медии: „Без мир няма хляб, свобода и няма народовластие“?!
Народовластие?!
Дали говорейки за „народовластие“, Ненчев не се опитва да оправдае назначението на онази дама?
Защото при истинското „народовластие“ не могат да бъдат пренебрегнати и интересите на проститутките.
Поне според разбиранията на министъра.
Какво ли би казал за това негово откритие онзи човечец от Горна Липница?
И как изобщо би обяснил необикновения кариерен възход на Ненчев?
Пак ли с голямата глава?

***
„Анкетираните“ често се използват по най-елементарния начин и, в крайна сметка, допълнително се примитивизират и дори оварваряват.
Друг случай, пак от тези дни.
Александър Хайтов осветил и паметника на Иван Срацимир във Видин – и хайде, както се полага, анкета със зрителите.
И каква?
Един от случайните минувачи казва: „На паметника не му е мястото тук!“
„Ами къде?“ – пита репортерката.
Онзи пак: „Не му е мястото тук!“ Толкова.
Друг пък видинчанин, очевидно неосъществен художествен критик, споделя: „Постамента не отговаря на интериора“?!
По този начин, с пасивността си репортерът без никаква милост му слага етикета „идиот“. Това нищо не му коства.

***
Защо са ни обаче подобни „допитвания“ – а повечето винаги са такива?
Те нямат никакъв шанс да ни приближат към народния манталитет.
Те са част от телевизионната халтура, стока от телевизионното Илиянци.
Отгоре на всичко, в немалко случаи въпросните „допитвания“ се отнасят до не толкова важни проблеми, водят ни в периферията на живота.
А публиката, колкото и да е развратена от примитивизма, който я залива от екрана, все още може да бъде извисена – а не само използвана набързо.
Нормалните гласове обаче трябва да бъдат обгрижвани.

***
Има от време на време и удивителни попадения.
Веднъж чух от екрана нещо наистина поразително.
Вървеше поредният новинарски обект от безкрайната епопея на циганските набези в някакво село.
Крадат и обират така, както и кърджалиите не са го правили по турско време – и нищо не е в състояние да ги спре.
Някаква женица разказваше, че й откраднали дървената врата, вместо да отидат до гората и да си съберат дърва за огрев.
Горката, тя не разбираше, че на тия скотове им трябва чуждото – а вратата е символ на нахлуването, на поругаването на чуждия дом.
А след като отмъкнали вратата, башибозуците прибрали и всичко останало от къщата на клетницата – включително и лъжицата, с която се храни.
„И сега крадецът яде с моята лъжица!“, проплака тя.
Запомних тази реплика, защото тя е върховната метафора на Празното ни Време.

***
Писах в една от дописките си, че тя изразява всичко, а открива и нови хоризонти в представата изобщо за поругаването.
Проблемът на женицата не е в отвращението, че някой е използвал лъжицата й, докато е опустошавал дома й.
По-едра е тази метафора – все някой му използва лъжицата на българина, а най-вече властта.
Обаче най-странното в тази история е, че женицата се надяваше лъжицата й все пак да бъде намерена – понеже българският ни гняв винаги е съпровождан и от една идиотска мечтателност.

***
Той нямаше шумната слава на някои от своите съотборници.
Не беше световна звезда като Стоичков – който отгоре на всичко си е един вербален анархист и винаги е в очите на медиите.
Не беше божеството на Щутгарт, в каквото за известно време се превърна Балъков – разкошният му бенефис през 2003 година, когато прекрати кариерата си, беше нещо нетипично за въздържаните немски нрави.
Не стана кмет като Лечков – колкото да си навлече неприятности, главно заради политическите мелета, неизбежни край подобен пост.
Не стана важен футболен чиновник, шеф на федерация – като Боби Михайлов, което автоматично те повлича към подмолите на мръсните футболни игри. И пр., и пр.
И може би тъкмо заради това смъртта на Трифон предизвика такава неподправена скръб и вълна от симпатии в медиите.

***
Имаше, разбира се, и преувеличения, по които ние също лесно хлътваме.
Например, Трифон сигурно искрено би се смял, ако беше чул, че го наричат „гигант“.
А направо би се потресъл от въпроса на един репортер: „Какъв завет ни остави Трифон?“
Завет?
Вече не можем дори да изпратим с приличие един човек, мярката все ни изневерява.
И сме много щедри, само когато някой ни напусне.

***
„Чудовището“, както го наричаха французите, не би повярвало, че така ще бъде изпратено.
Общата ни любов пръква и се разпределя по някакъв странен начин, така е било винаги.
Но, като се замисля, изглежда нормалността на един човек привлича, като нищо друго, симпатиите на околните.
Още повече, че нормалните хора остават все по-малко – особено сред тъй наречените „елити“.
За политиката да не говорим – тя е окончателно опозорена, увредена е дори самата представа за нея.

***
Чудех се, какво са намислили нашите хитреци, та толкова бавят номинацията на Бокова за шеф на ООН.
Ясно беше, че тя не е съвсем по вкуса на кабинета – главно заради сложните отношения в бъркоча, който трябва да минава за коалиция.
После се сетих.
Бавеха, търкаляха номинацията, защото знаеха, че пак сами ще я провалим.
Пак ще надделее онази прокоба, заради която – и ние като Кийтс – бихме могли да признаем с горчивина, че България е една малка страна, пълна със завист.
Някой трябва да проследи, какво се случи с тази наша черта през годините на Прехода, когато дребни хора – газени фенери, както ги наричам – искаха да минават за морски фарове.

***
Не защитавам Бокова – а оплаквам участта ни.
Хора, които с десетилетия са яли белия хляб, подхвърлен им от БКП, сега говорят срещу баща й, който беше член на Секретариата на ЦК на БКП и за известно време водеща фигура в областта на медиите.
Главните доноси срещу нея идват от хора, чиито бащи усърдно са търкали коридорите на комунистическата власт.
Дърлят се срещу нея и хора, които нищичко не знаят за функциите на ЮНЕСКО – те си мислят, че това е нещо като нашият Съюз на читалищата.
Както и да е.

***
Все пак имаме и едно утешение.
И това е възхитителният начин, по който някои наши властници се ориентират в дебрите на народопсихологията ни.
Смятаме ги за недотам проницателни – но изглежда бъркаме, поне в някои отношения.
Или просто и те са водени от същото чувство на изпепеляваща завист, и знаят какви ще са последиците от нея.
Нито един друг народ или общност не би постъпила по този начин със своята кандидатура.
Нашите гологановци обаче са друго.
***
От вестник Уикенд
петък