Откривам те сред аромат на ранно утро,
 уханно цвете с тичинки роса...
 
Глупости, глупости и пак глупости!
Всичко преди това беше почти толкова безумно, колкото е и в момента.
По този повод ми признаваш, че всеки ден по обед - облечен в син жакет, присядаш тих и самодоволен на голямата пейка с липсващата дъска, намираща се непосредствено под дъбовото дърво, чиято кора е татуирана от безброй сърца: инициалите на всички влюбени.

Пред училище, загледан в тълпата деца, впечатляваш ли се от прекалено големите им раници, тромави походки и незаинтересовани лица?
Или може би те тревожи невъзможното шофиране на младите, отказът за спазване на каквито и да било правила и закони, неправдоподобния им "уличен" речник, включващ около 50-тина думи?
-Не?... - очаквах го.

Да, ти навярно си прав,че не мога да те опозная за толкова кратко време, но нали именно за това ми изпрати "душата си"(подвързана, подарявана и предавана)! За да видиш - дали аз ще я докосна по някакъв начин, мой си начин!
Следвайки навика, бързо отворих последната страница от стария ръкопис. Стиснах очи, но не се осмелих да погледна. Сърцето ми копаеше тунел към гърлото, а ръцете трепереха. Изведнъж изпуснах ръкописа на земята.
Искам да има нещо посветено на мен, така силно искам!!!

В съзнанието ми се сблъскаха десет хиляди изображения и звуци. Стиснах по-силно очите си:
(Нали знаеш, когато си в такси късно вечер и навън вали, как дъждът се стича по стъклата и размива всички светлини… Когато ти мълчиш, шофьорът – също: само опъва настървено цигарата си, а обърканите капки от отворения прозорец се изсипват в скута ти. Радиото свири  - само шум...

Или друга картина: когато в  ранна дъждовно - неделна утрин, внезапно те осени споменът, че в накъсаните дънки, които не си обувал от концерта на (Guns'n'rozes) имаш метален лев, дето вместо да "изхвърлиш" за нищо...би използвал за хляб. Помисли си го - лебедите на плажа може да са гладни!
Чакай, поспри - така ме отдалечаваш от темата ни! Искам ясен отговор: защо всеки ден наблюдаваш, кого чакаш и искаш да зърнеш?

Навярно е скучно у вас, време имаш да пилееш по старите счупени пейки - на сянка!
-Тя е различна? Девойка, побрала всеки един лъч на слънцето в късата си коса, наричаш я синеоката приказна фея?
Самообвиненията, че си излишен, зависим от нейното присъствие, че по някакъв начин очакваш от нея да те приеме, като идеал или реална личност, като обект на внимание, търсещ ново духовно начало извън скапаното дърто тяло!
Тя не знае, че съществуваш! Извинявай! Разбрах те.
Не унивай, стегни се, та нали си войн! Прости й - стигнал си до края на света, а тя върви! И ти oставаш - Вчера!

Времето за вас е спряло… Прашасва монотонното махало, чуваш само звука на мислите...
ТРИ ЧАСА И ЧЕТИРДЕСЕТ И СЕДЕМ МИНУТИ:
Вратата на стаята ми хлопна. Стреснах се и веднага затворих стария ръкопис.
Баща ми влезе в топлата стая, осветена само от криво-лилавата нощна лампа. Разтърка присвитите си, „стреснати” от светлината очи. С многозначителен жест на лявата ръка,  безгласно ме попита - имам ли намерение да спя въобще тази вечер?...

След странната ми физиономия, той излезе, точно както беше влязъл преди малко.
Не, не, не! Не помня до коя страница стигнах!
Любопитството ме гризеше, завъртях голямата книга и погледнах на последната страница…
Със ситни букви, едва се четеше:
 
Слънчева капчице, синеока приказна фейо!
Дори тези страници да пожълтеят, да ме няма вече, нека Истината намери покой при теб, в някое чекмедже! "За да видиш и усетиш не само как може да се пише, а и как не може да се живее, без да обичаш нещо, някого, някога"
 
Димитрина Рибарова
 12 "д" клас, Гимназия "Васил Левски", Кръжок „Млад журналист” към читалище „Съгласие”

Материалът е от неиздаденият още сборник   - "Текстове за приятели"