Какво предложихме ние на хората в замяна?

Сезонът се откри с постановката на пиесата „Блокада” от Камен Зидаров. Изостреното любопитство на зрителите след ремонта на салона и промените в състава породиха забележимо зрителско пълноводие.
Пиесата не блести с особени качества и е дан на конюнктурата от страна на драматурга, който плуваше най-сполучливо в исторически води, но беше неизбежна. Стоян Найденов и Георги Въжаров бяха лични приятели на автора и изборът им трябваше да се приеме като „по-малкото зло”. Едва ли мога да изброя някакви значителни актьорски постижения.



ВРАТИТЕ СЕ ЗАТВАРЯТ

Въпреки това трябва да отбележа дебюта на младите колеги Бистра Бодурова и Стефан Стефанов, чието присъствие видимо допадна на зрителите. Постановката беше разчетена върху участието на професионален екип, който обиграно защитаваше ролите си. Режисьор беше Георги  Въжаров.  Моето първо участие се оказа ролята Станулов, един зловещ, безнадеждно влюбен ревнивец, който от лична мъст се превръща във фашиствуващ убиец.
Споделям един любопитен епизод, свързан с участието ми в постановката./сн. 2/
На едно представление помощник-режисьорът, който трябваше да произведе изстрел, се разсеял и в момента на „убийството” не се чу никакъв звук. За да изляза от конфузното положение, грабнах ножа от ръцете на колежката си, повалих я на земята и двамата изиграхме сцена на заколване. Така героят ми стана и кръволок. За да стане бъркотията още по-голяма, в момента когато вече я бях „заклал”, зад кулисите прозвуча закъснелия изстрел.  Решил човекът, че е длъжен да изпълни предвидения звуков ефект.
Следващата ни изява беше познатата комедия „Севилският бръснар” от П.К. Бомарше. Не си спомням и ми е трудно да обясня как точно пиесата се появи в репертоара. Постановката трябваше да извърши възрастният колега Александър Раев и може би тя беше цената на формалното му присъствие в състава до Нова година. /сн.3/ Тогава той се пенсионира и напусна театъра без да отбележи друго участие. Оказа се, че и този път защитата на творбата беше разчетена върху професионалните качества на изпълнителите. За колегата Георги Свинаров ролята Граф Алмавива беше дебют на професионална сцена. Сред останалите изпълнители отбелязвам Марина Кьостебекова в ролята на бъдещата графиня Розина, Васил Абаджиев застъпваше доктор Бартоло, Павката Савов – Дон Базилио, а аз бях самият севилски бръснар Фигаро.
Да се посегне към драматичния първоизточник на тази история, след популярността на едноименната опера, предполагаше оригинално режисьорско решение или някакъв изненадващ поглед върху познатия сюжет. За съжаление нищо подобно не се оказа налице. Бай Сашо беше нетърпелив да претупа задължението си, дори не се погрижи да прецизира превода на текста, който се оказа твърде нескопосан. Очевидно такъв е бил в обръщение през младите му години и той го е кътал като ценна резерва, на която може винаги да се разчита.

СЕВИЛСКИЯТ БРЪСНАР

Периодът на подготовката се оказа неимоверно мъчителен. Опитахме се да направим говоримия текст, съобразно съвременната разбираемост. За съжаление, от деликатност, в постановъчната работа не се намеси Георги Въжаров, въпреки неколкократните ни молби. Така на актьорите стана пределно ясно, че всеки трябва  „да се спасява поединично”. А при такъв разнобой е трудно да се очакват добри резултати.
Съжалявам искрено, че втори път в сценичния ни живот не ни се отдаде друга среща с тази пиеса и с чудесните роли, които тя предлага.
Ако си послужим с шестобалната оценъчна система и тогава, и сега летвата си остана в границите на спасителната тройка. Само веднъж или два пъти в малобройните представления успяхме да получим непосредствен контакт със зрителите и задоволителна тяхна реакция. Популярността на оперния вариант оказваше силно влияние, а ние не предлагахме нищо, което да възмезди липсата на великолепната музика на Росини. Представлението бързо отпадна от афиша с огорчение за пропуснатите възможности, но и с общо професионално облекчение!


ОТМЪЩЕНИЕТО НА КОМАНДОРА

Не зная дали трябва да се търси проява на някаква закономерност в това представление. Отиваше си едно поколение, което с носталгия говореше за „бароков” театър и може би правеше последни усилия да задържи изразността, с която бе възпитано, свикнало и считаше за универсална. Сигурно този изпълнителски маниер е имал своите добри майстори, но за съжаление ние не се оказахме сред тях. Дори и днес, след толкова изминало време, чувствам, че огорчението не е преминало и не е лесно това да се признае. Слава Богу, че по-нататък през този пръв ямболски сезон не се случиха такива компромиси. /Част 2/






ОПТИМИСТИЧНА ТРАГЕДИЯ

За своя дипломна работа режисьорът Еди Шварц избра пиесата „Оптимистическа трагедия” от Всеволод Вишневски. Коварното актьорско съсловие веднага заподозря намерения за плагиатство, тъй като творбата вече имаше своя апогей у нас чрез постановката на Вили Цанков. Рискът беше реален, но Еди Шварц показа упоритост и такт в работата с актьорите и успя да изгради представление, което макар да не се оказа главозамайващо, даде основания на професора му Филип Филипов да го оцени за шестица./сн. 4/ В ролята Комисарката се дублираха Иванка Ангелова и Марина Кьостебекова, а в ролята Алексей дубльори бяха Трайко Начев и Стефан Стефанов. За актрисата Иванка Ангелова, професионалистка с опит и като натюрел, роли от рода на Комисарката бяха като ръкавица. Тя имаше в биографията си множество героични роли и решението, което защити се оказа точно в този план. С това не подценявам нейното решение, а само соча разликата с другото. При Марина Кьостебекова се получи нещо коренно различно. Бяхме гледали варненската актриса Ана Феликсова в тази роля, имахме обилна информация и за изпълнението на съветската актриса Алиса Коонен. Ето защо Марина съзнателно избра човешката крехкост и по този начин спечели възможности за развитие на образа. На финала, нейната Комисарка беше извървяла сложен път заедно със спешения морски полк и разликата между първите мигове на кораба и последното поведение ставаше напълно очевидна. Тя си бе извоювала правото да бъде една от тези мъжествени хора, да заслужи тяхното признание.


СЕДЕМНАДЕСЕТГОДИШНИТЕ

Очевидно авторитетът на представлението, създадено от Вили Цанков, беше толкова висок, че никой критик не дръзваше да пише за ямболския дебют на младия режисьор.
Поради спецификата на представлението, то не можеше да разчита на продължително програмиране, но появата му в театралния афиш беше знак на завишена репертоарна взискателност.
Следващата постановка подкрепя това мнение.
Драматургът Стоян Найденов пръв в страната имаше превод на пиеса от съветския автор Самуел Альошин. А Георги Въжаров беше, ако не пръв, то сред първите режисьори, поставяли у нас негова пиеса. Така се беше зародила дружбата на далечния автор с нашите двама колеги. Като последица от тази дружба в афиша на театъра се появи комедията „Отмъщението на командора” от Самуел Альошин.
Откакто съществува легендата за Дон Жуан, всяко време се обръща към нея, като я третира според своите изисквания. Трябва да се признае, че и Самуел Альошин беше съумял да намери свой сполучлив сюжетен и идеен ход. В неговата пиеса Дон Жуан всъщност се оказва, че е жена. Но тъй като всички останали жени знаят предварително, че той е прочут съблазнител, те ревниво пазят легендата за тази негова репутация, с надеждата да не бъдат заподозрени като отхвърлени от него. Единствен Командорът разбира истината и отмъщението му се изразява в това, че успява да прибере Дон Жуанката единствено за себе си. Така, без да се нарушава традиционния сюжет, с всички познати събития, като се съхраняват и известните герои, духовито се прави намек за все още злободневната по това време тема за „култа на личността”. Постоянното повтаряне на определено мнение може да обърне стойностите и истината да се загуби!
Този подход ни допадна заради възможността деликатно и с чувство за хумор да поговорим по един назрял тогава обществен проблем, при това без натрапчиво политизиране. /сн. 5/
Ролята на Дон Жуан се повери на младата актриса Бистра Бодурова, Командорът – на Стефан Стефанов, а на мен се падна да играя слугата Флорестино. Донна Анна се възложи на Надя Чобанова. Имената на останалите персонажи съм забравил.


ОТМЪЩЕНИЕТО НА КОМАНДОРА

Режисьорът Георги Въжаров изгради добро представление, което винаги се играеше с удоволствие от състава и издържа дълго програмиране, а така също – критична и професионална оценка и взискателност. Гледаха го колеги от Варненския и Студентския театър в София. Всички спонтанно изразиха добрите си впечатлания. Официална критична оценка, за съжаление, пак не се появи. Види се, естетиката също си имаше своя ранглиста, а Ямболският театър не попадаше в нея. Така е било винаги!
Въпреки този заговор на мълчанието и до днес си припомням с добро чувство това живо представление. Особено духовито бе решена сцената на дуела, който Дон Жуан водеше с младите ревниви аристократи. Поведението на моя герой – слугата, в този момент напомняше футболен радио-коментар. Така от една страна боят ставаше извън сцената, чуваше се само шумът от сблъсъка на шпагите, а на този фон се изградиха безброй възможности за импровизация, които аз признавам, използвах с нескрито удоволствие.
По това време на голяма популярност се радваше пиесата „Седемнадесетгодишните” от Боян Болгар. Необходимостта от съвременна драматургия на младежка тематика насърчаваше много автори да опитат перото си в този жанр, но сполучливите творби се оказаха малко. /сн. 6/ Боян Болгар беше известен предимно като майстор на есета, но имаше вече и друга пиеса – „Релси”, която не си спомням къде беше поставяна. Това заглавие в репертоара ни беше известно още от началото на сезона, но изненада се оказа предложението на Георги Въжаров и Стоян Найденов аз да осъществя постановката. С изключение на отделни прояви в самодейни колективи, никога дотогава не бях дръзвал да правя такова нещо на професионална сцена. След появата на режисьорите от младото поколение, у мен се утвърди убеждението, че в театъра всеки трябва да се занимава само със своята работа. Както се казва в познатата театрална поговорка: „Кой за каквото е учил!” По тази причина и до днес се отнасям резервирано към „актьорската режисура”, макар в някои случаи тя да отбелязва щастливи изключения. Много усилия ми струваше да надмогна колебанията си. Решението за съгласие дойде само от характера на творбата. Боян Болгар бе написал първоначално повест със заглавие „Очите на Веселка”, а след това се решил на авторска преработка за сцена. Темата засяга поведението на родители, закъснели да изживеят увлеченията си. Децата им достигат възрастта на първите сърдечни връзки, но примерът на майките и бащите им предизвиква разочарования, които в творбата водят до самоубийството на чувствителната Веселка.
След всички опити за произведения на младежка тематика, пълни с измислени ситуации и фалшив ентусиазъм, пиесата на Боян Болгар внесе ценна струя на житейска достоверност, потопена в атмосфера на деликатна чувствителност, присъщи на останалото му творчество и тъй дефицитни по това време.
Благодарен съм на колегите, които ми се довериха и ме изтърпяха като „режисьор”! Добри актьорски постижения отбелязаха в това представление Стефка Начева като Веселка, Катя Тодорова като нейната майка, Дора Бойкинова, Георги Свинаров като бащата, а Груди Кадиев като Росен спечели симпатиите на всички гимназистки. Дори се появиха надписи по стени и коли – „само Росен”! Добро беше участието на Валентин Плакидов, Васил Абаджиев и на една любителка – Геновева Дражева, която поканихме, защото в състава нямаше втора актриса пригодна за тази възрастова категория.
Жаждата за българска пиеса и младежката тематика създадоха добро зрителско търсене и представлението се прие радушно. Проведени бяха много обсъждания с ученически групи, а след това и общоградско, на което присъства и авторът Боян Болгар. Той също остана много доволен и неговата оценка ни насърчи, защото пиесата се играеше вече в няколко театъра и той имаше възможност да сравнява.
С благодарност си спомням за известния ямболски художник Георги Наков, тогава директор на една от гимназиите, който написа в местния вестник благоприятна статия за моята режисьорска авантюра.
За Стефка Начева и Валентин Плакидов се покани изпитна комисия по т.нар. „чл. 9” и те успяха да получат актьорски звания.
Съжалявам, че никъде в архивите си не открих снимки на моя режисьорски прощъпалник. Макар той да премина приемливо, аз си останах привърженик на убеждението – „Кой  за каквото е учил”!
Последното заглавие за този сезон е новата българска пиеса „Вратите се затварят” от Георги Джагаров, която постави Еди Шварц. /сн. 7/По това време авторът още не беше попаднал във върховете на властта, поезията му беше призната, а около драматургията му се носеше ореола на непокорството. Сюжетът на пиесата не е сложен. Една невнимателна постъпка води до гибелта на миньор, общ приятел на мнозина. Тя става причина хората да се разделят завинаги като нравствени позиции. Бащата на загиналия не може да се утеши, отговорният инженер прекрачва лекомислено случая, в интерес на собственото си добруване. Жена му, която не понася двуличието, намира опора в друг човек. Работниците от мината също ценят хората около себе си според постъпките им и т.н. Загиналият се „появява” понякога ретроспективно, за да смущава съвестта на кариериста. Както подсказва заглавието, накрая „Вратите се затварят” пред непочтените хора.
Загиналият миньор беше Трайко Начев, кариеристът-инженер бях аз, старият баща – Матей Тодоров, Марина изпълни разочарованата съпруга Мария, Стефан Стефанов – честния инженер, Ангел Ангелов – представителя на миньорите, а самите те бяха – Груди, Шопов, Павката и т.н. С тази пиеса се отбеляза скромен юбилей на Матей Тодоров, комуто предстоеше пенсиониране. Получи се добро представление, което допадна и на автора, който присъстваше на премиерата.
Като се връщам отново в спомените си към този сезон, намирам че той беше сравнително добър. Ръководството на Георги Въжаров успяваше да насочи вълненията в състава около творческите въпроси.
Ако не бяха дребнавите кметски хитрини, които ни държаха цял сезон в тази противна и нездравословна канцелария, вероятно престоят ни тук щеше да бъде по-продължителен.
Напускайки Ямбол си давахме сметка, че тук успяхме да завържем и доста приятелски връзки – на първо място е дружбата със семейство Газдови, която се оказа дълготрайна.