Ямболският драматичен 1959/1960 година. Из спомените на Емил Кьостебеков...
"Няколко театрални мига в Ямбол"

Тези бележки са само лични спомени  от пребиваването ни в състава на Ямболския театър. Не си позволявам да мисля, че точно нашето присъствие придава особена значимост на станалите случки. Нещата винаги са по-сложни отколкото тяхната видимост.
Семейството ни е от поколението провинциални артисти, за което пребиваването в по-голям брой театри беше категоричен признак за професионално признание и пригодност.
Първото ни преместване след престоя в Шумен беше в състава на старозагорския театър. Там се срещнахме и намерихме общ език с режисьора Георги Въжаров. За сезона 1949-50 г. той беше назначен за директор на театъра в Ямбол и ние приехме поканата му да го последваме без да подозираме, че и в бъдеще ще имаме поводи да се завръщаме тук.
Запазил съм снимка от състава на Ямболския театър за сезона 1959-60 г., на която се виждат:./сн.1/

І ред – Девка Благоева, Матей Тодоров, Надя Чобанова, Еди Шварц, Георги Въжаров, Стоян Найденов, Иванка Ангелова, Йордан Петков, Ангел Ангелов
ІІ ред – Стефан Арсенов, Иванка Арсенова /суфльорка/, Бистра Бодурова, Надя Василева /Тоска/, Ангелина Петкова, Вяра Иванова, Стефка Начева, Катя Тодорова, Стефан Стефанов, Марина и Емил Кьостебекови
ІІІ ред – Васил Абаджиев, Славчо Георгиев /пом. режисьор/,  Георги Свинаров, Димитър Желев /художник-проектант/, Кирил Шопов, Валентин Плакидов
ІV ред – Трайко Начев, Павел Савов /Павката/,  Груди Кадиев

Оперативно ръководство на театъра:
Георги Ножаров – директор-режисьор
Еди Шварц –режисьор
Стоян Найденов – драматург и зам. директор
Димитър Желев – художник-проектант
Иван Георгиев – главен счетоводител
Славчо Георгиев – пом. режисьор
Иванка Арсенова – суфльор
Заедно с нас в състава влизат Бистра Бодурова и Стефан Стефанов – току-що завършили ВИТИЗ и Георги Свинаров от колектива в гр. Нова Загора.
Всички новопристигнали бяхме приети радушно от колегите, заварени в състава.
По време на репетициите на първата пиеса, които се провеждаха в клуба на гръцките емигранти, там влезе слабичко, голобрадо момче, което тихо седна на един страничен стол до вратата. Помислихме, че е кандидат за стажант, който иска да слуша репетицията. Георги  Въжаров, който работеше върху постановката, използва една пауза и каза:
·    Да ви представя новия режисьор на театъра – Еди Шварц.
Всички обърнахме поглед към новодошлото момче, а колежката Девка Благоева най-непосредствено възкликна:
·    Че то много младо!
Веднага последва отговор с усмивка:
       -    Това е недостатък, който времето заличава.
Веднага се почувства, че се срещаме с умен човек, който спечели симпатиите на колегията.
Позволявам си да наруша хронологията на събитията с няколко несъществени за театъра отклонения.
Преди започването на сезона, реших да проверя как ще се уреди жилищния ни проблем в Ямбол.
До Сливен пътят беше асфалтиран, но отсечката до Ямбол се оказа изоставена, както се казва „дупка до дупка”. След моста на река Тунджа при с. Крушаре имаше спусната бариера. В Сливенско върлувал шап по добитъка, затова тук задължително трябваше да се премине пешком през разстояние, застлано със слама, напоена с дезинфекционна течност. Дремливо старче, в сянката на крайпътно дърво, следеше за спазване на санитарния контрол. Поздравих го, оплаках се от пътя и попитах дали нататък състоянието е същото. Старецът изведнъж живна:
·    Остави ги тия цигани, бе! Сливенска работа! Кое ли им е наред, че
и пътя да им е оправен. Карай нататък и не се бой. Гладко е като шоколад!
Нататък се оказа същата трагедия, но още оттук за първи път почувствах пословичната неприязън между двата града, която е предмет на много анекдоти.
В Ямбол побързах да се представя на кмета и да разбера има ли нещо около нашето жилище. Кметът /тогава Председател на общинския съвет/ – Панайот Драгнев, ме посрещна едва ли не възторжено. Увери ме, че знае за нашето идване, почерпи ме с шоколадови бонбони и ме убеди, че няма начин да не се реши бързо и благоприятно жилищния ни проблем. Сезонът обаче започна, а жилища все още нямаше. За да не пречим на работата приехме „временно” да се устроим в една северна стая с мивка, в сграда срещу театъра. Там бяха дирекцията и канцелариите, а на долния етаж имаше една македонска бозаджийница и клуб на гръцките емигранти.
След откриването на сезона посетих отново кмета с надежда за жилище. Този път с ведра усмивка, той ми съобщи дори адрес – ул. „Първа” № 8 или 9. Тръгнахме с Марина да търсим тази улица и малко по малко стигнахме до края на града, до изхода за с. Веселиново. Оказа се, че това е циганската махала, а на въпросния номер се крепеше някаква безнадеждна съборетина, от която Градският съвет /Общината/, по някакви свои съображения, искала да изсели многолюдно циганско семейство. Мигновено ни наобиколиха възбудени цигани и като разбраха защо сме дошли, едва успяхме да се измъкнем невредими!
Новата среща при кмета завърши с хиляди извинения за недоразумението, последвани от нови шоколадови бонбони, а накрая записване, този път с червено мастило, в тетрадката за неотложните въпроси.
За да не стои по цял ден в нехигиеничната стая, записахме сина ни Ивайло в детската градина при училище „Данчето и Митошка”. Тук той се сдружи със съученика си Спасимир Газдов, а чрез него и ние завързахме дружба с родителите му, които се оказаха наши съседи и много културни хора.
Ние се убедихме, че кметът разиграва „театро” пред нас и че никаква квартира няма да получим. Затова решихме, че повече няма да искаме нищо, тъй като сезонът преполови, но при първи случай ще изчезнем от Ямбол. Не ни се наложи дълго да чакаме такава възможност. Колегите често правеха излети по различни поводи. Такъв излет се устрои  до Пловдив, за да гледаме представления на гостуващия театър „Евгений Вахтангов” от Москва. При това гостуване, получих покана от директора на Пловдивския театър „Георги Молевски”, за следващия сезон да оглавя филиала им в Асеновград. За да се избавя от квартирния кошмар, с готовност приех предложението. Разбира се веднага уведомих Георги Въжаров, към когото и до днес съм запазил голямо уважение и когото смятам за един от най-разумните директори, с които съм работил. Жалко че той много рано си отиде.
След дългото отклонение идва ред и за творческата работа през сезона.
Сътрудничеството между Георги Ножаров и Стоян Найденов се отличаваше с голямо човешко разбирателство. Двамата съумяваха да създадат сред всички атмосфера на колегиалност, в отношенията им нямаше „втори план” спрямо никого от състава, нито двусмислени действия, които да пораждат безпокойство. Сполучливо уреждаха взаимоотношенията си и с обществеността на града, така че театърът се радваше на повишено внимание.
Трябва да отбележа, че са малко градовете, в които актьорите са така обичани от зрителите. Публика имаше много и винаги. Тази оценка важи и за целия тогавашен окръг. В Елхово Стойчо Стойчев посрещаше театъра винаги с някаква почерпка, а в Тополовград знаехме, че първите билети ще се купят от аптекарката Елза и нейните колежки. В Скалица кметуваше запаленият театрал Пеньо, в Стралджа председателят на читалището винаги ни посрещаше с тава пълна с кюфтета, бели питки и дамаджана с прочутото стралджанско вино. Изобщо хората от този край бяха съхранили чисто възрожденско отношение към театъра. Гостуването се превръщаше в празник за Ботево, където ни чакаше курбан, в Каравелово ни посрещаха варени царевици, във Воденичене с надпревара за най-добро вино... и къде ли още не!
Специално внимание заслужава „селото със затихващи функции” – Трънково, с неговият кмет Байо и земеделския лидер бай Желязко, некоронования  цар на селото. Той винаги посрещаше театъра на мегдана. Казваше кога да започне представлението, защото малцината останали жители трябвало да се погрижат за добитъка и да си купят хляба. След представлението, в стола на ТКЗС-то се уреждаше богата почерпка, но без да се накърнява кооперативната стока. Беше успял да устрои нещо като допълнителна задруга. Обичаше да седне на „баша” на масата и да слуша живи изпълнения. Особено му допадаше Груди Кадиев с Яворовата „Калиопа”. Няколко години по-късно, при едно гостуване в Елхово, узнахме, че е починал и отидохме да се поклоним на гроба му.
Такова чувство на радост и одобрение ни засвидетелствуваше и първият човек на окръга Иван Тенев и независимо от промените в обществените обстоятелства се считам задължен да го кажа.