(Евангелие от Лука, глава 24
13. В същия ден двама от тях отиваха в едно село, на име Емаус, което беше на шейсет стадии далеч от Иерусалим,)

,организирано, от читалище „Съгласие”, в Синия салон беше Теодора Димова с „Влакът за Емаус”.

Авторът на романа, Теодора Димова, едно от най-популярните имена в съвременната белетристика бе представена от литературния домакин на срещите Христо Карастоянов, който не пропусна да напомни, почти сериозно, че в тези пет дни, през които в НЧ „Съгласие” акостират писатели с новите си книги, „Ямбол спира да пише и почва да чете”.

Теодора Димова сподели в Ямбол: „ Имам чувството, че с последните си два романа водя някаква битка, защото християнската тематика е абсолютно непопулярна за съвременната българска литература. Водя тази битка с цялата си страст”.

„Романът е с особена графика, той е, както му казвахме някога, поток на съзнанието, той е роман за разкриването на Бога, точен и издържан и като сюжет, и като стил. Чрез „Влакът за Емаус” литературните срещи „Ямбол чете” стартират извисено”, заяви Христо Карастоянов. В хода на разговора Теодора Димова сподели, че „сякаш българската източноправославна църква си е самодостатъчна.”.

Тези думи на Теодора Димова предизвикаха излизане на публиката от „академичното мълчание”, и в Синия салон се оформи нещо като дискусия.

Така романът „Влакът за Емаус” оживя, което е и едно от най-хубавите неща на тези срещи. Както, разбира се, и допирът до писателите, които досега са били “абстрактни”, въпреки всичките им снимки в профил и анфас, и интервютата им, доколкото някой ги допуска до националните медии…

бел Яс

Новият роман на Теодора Димова Влакът за Емаус е многопластов разказ за равносметката на един живот, преминал през изпитания и скръб, за бавно прииждащата смърт и преодоляването на страха от нея, за разкриването на вярата ни в Христа, за срещите, към които непрестанно вървим, за любовта, която срещаме, за нашето пътуване през живота.

Всеки един от нас носи в себе си образа на евангелските пътници за Емаус, тяхната тъга, покруса и объркване, но също така и тяхното единствено горящо сърце и очите, които се отварят през него.

Пътят към Емаус - Елена Вайт:

Пътят към Емаус

Късно следобед в деня на възкресението двама от учениците бяха на път
към Емаус - малко градче на осем мили от Ерусалим. Тези ученици нямаха
изявено място в Христовото дело, но вярваха искрено в Него. Бяха дошли в
града за Пасхата и бяха силно смутени от събитията, които се бяха
случили там напоследък. Чули бяха същата сутрин новините за изчезването
на Христовото тяло от гробницата, а също така и доклада на жените, които
бяха видели ангелите и бяха срещнали Исус. Сега се връщаха у дома си, за
да размислят и да се молят. Тъжно вървяха по своя път, обсъждайки
сцените на процеса и разпятието. Никога преди това не бяха се чувствали
толкова обезсърчени. Изгубили надежда и вяра, те вървяха в сянката на
кръста.
Не бяха изминали много от пътя си, когато към тях се присъедини
чужденец. Но те бяха така погълнати от своето мрачно настроение и
разочарование, че не го огледаха добре. Продължиха разговора си,
изказвайки на глас съкровените си мисли. Разсъждаваха върху уроците,
които Христос им бе предал и които те изглежда не бяха в състояние да
разберат. Като ги слушаше как разговаряха за случилите се събития, Исус
силно пожела да ги утеши. Той бе видял тяхната скръб. Разбрал бе
противоречивите, смущаващи мисли и идеи, които им идваха на ум и им
навяваха съмнението: „Може ли този човек, който се остави да бъде така
унижен, да бъде Христос?” Не можаха да задържат скръбта си и заплакаха.
Исус знаеше, че сърцата им са привързани към Него с голяма любов.
Копнееше да изтрие сълзите им и да ги зарадва и развесели, но първо
трябваше да им предаде някои уроци, които те никога нямаше да забравят.
„И рече им: Какви са тези думи, които разменяте помежду си, като
пътувате? И те се спряха натъжени. И един от тях на име Клеопа в отговор
Му рече: Само ти ли си пришълец в Ерусалим и не знаеш станалото там тия
дни?” И Му разказаха за огорчението си по отношение на техния Учител,
„Който бе пророк, силен в дело и слово пред Бога и всичките люде” ; но
„нашите главни свещеници и управници - казаха те - Го предадоха да бъде
осъден на смърт и Го разпнаха” . С горестни сърца и с треперещи устни
добавиха: „А ние се надявахме, че Той е Онзи, Който ще избави Израиля. И
освен всичко това вече е трети ден, откак стана това.”
Странно, че учениците не си спомняха Христовите думи и не
осъзнаваха, че Той им бе предсказал събитията, които се бяха случили! Не
проумяваха, че и последната част от Неговото предсказание щеше да се
изпълни със същата точност, както се бе изпълнила и първата част, а
именно, че на третия ден Той ще възкръсне. Точно тази част от
предсказанието трябваше да си спомнят. Свещениците и управниците не я
забравиха. Още „на следващия ден, който бе денят след приготовлението за
празника, главните свещеници и фарисеите се събраха при Пилат и казаха:
Господарю, спомнихме си, че оня измамник приживе рече: След три дни ще
възкръсна” (27:62,63 Матей 27:62,63). Но учениците не бяха запомнили
тези думи.
Тогава „Той им рече: О, несмислени и мудни по сърце, да вярвате
всичко, което са говорили пророците! Не трябваше ли Христос да пострада
така и да влезе в славата Си?” Учениците се зачудиха кой ли можеше да
бъде този странник, та така дълбоко проникваше в душите им, говореше им
с такава сериозност, нежност и съчувствие и им вдъхваше такава надежда.
За първи път от предаването на Христос насам те започнаха да чувстват
известна надежда. Често поглеждаха към своя спътник сериозно и си
мислеха, че неговите думи бяха същите, каквито Христос би им говорил. Те
бяха изпълнени с почуда, а сърцата забиха с радостно предчувствие.
Започвайки от Мойсей, алфата на библейската история, Христос им
разтълкува всички текстове от Писанията, които се отнасяха за Него. Ако
Той им се бе открил още в началото, те щяха да бъдат напълно задоволени
и в голямата си радост не биха почувствали нужда от нещо повече. Но
много бе необходимо да разберат свидетелството, което даваха за Него
старозаветните символи и пророчества. На тях трябваше да се основава
вярата им. Христос не извърши чудо, за да ги убеди, но първата Му работа
беше да обясни Писанията. Смятаха смъртта Му за край на всички свои
надежди. Сега Той им показа от пророческите книги, че тя бе най-силното
доказателство за тяхната вяра.
С поученията Си, отправени към тези ученици, Исус показа важността на
Стария завет като свидетел за Неговата мисия. Днес много хора, които
изповядват, че са християни, пренебрегват Стария завет, като твърдят, че
той повече не е нужен. Но Христос не ни учи така. Той ценеше високо
Стария завет и при един случай каза: „Ако не слушат Мойсей и пророците,
то и да възкръсне някой от мъртвите, няма да се убедят” (16:31 Лука
16:31).
Христовият глас ни говори чрез патриарси и пророци от дните на Адам
дори до края на времето. Спасителят е разкрит и в Стария завет също тъй
ясно, както и в Новия. Именно светлината от пророческото минало дава
яснота и красота на Христовия живот и на ученията на Новия завет.
Чудесата на Христос са доказателства за Неговата Божественост, но едно
по-силно доказателство, че Той е Изкупителят на света, се намира в
сравнението между старозаветните пророчества и историята на Новия завет.
Основавайки се на пророчествата, Христос даде на учениците Си
правилна представа за това, което Той трябваше да бъде в човешкия Си
образ. Тяхното очакване на Месия, Който щеше да заеме престола и
царската власт според желанията на хората, бе заблуда. Тя им пречеше да
схванат правилно значението на Неговото слизане от най-висшето до най-
нисшето положение, което би могло да съществува. Христос желаеше
представите на учениците Му да бъдат чисти и истинни във всяка
подробност. Те трябваше да разбират колкото се може по-правилно чашата
на страданията, която Му бе отредена. Показа им, че страшното
противоречие, което те не можеха да проумеят, бе всъщност изпълнението
на сключения отпреди създанието на света завет. Христос трябваше да
умре, както трябва да умре всеки престъпник на закона, ако продължава да
греши. Всичко това трябваше да стане, но то нямаше да завърши с
поражение, а със славна и вечна победа. Исус им каза, че трябва да се
направи всичко възможно, за да се спаси светът от греха. Неговите
последователи трябва да живеят така, както живя Той, и да работят така,
както Той бе работил с постоянен и неуморен труд.
Ето как Христос разговаряше с учениците Си - отваряше им умовете, за
да могат да разберат Писанията. Учениците бяха уморени, но разговорът не
секваше. От устата на Спасителя излизаха думи на живот и увереност. А
очите им все още не виждаха ясно. Когато Исус им даде някои пояснения за
разрушаването на Ерусалим, те заплакаха за осъдения град, но все още и
не подозираха кой бе техният придружител. Съвсем и не мислеха, че
Христос - Този, за Когото си приказваха, вървеше до тях, защото Той
говореше за Себе Си като за другиго. Мислеха си, че е някой от
присъствалите на великия празник и сега завръщащ се у дома си. И Той
вървеше по грубия каменист път със същото внимание, с каквото вървяха и
те, като спираше от време на време заедно с тях, за да си почине малко.
Така продължиха да се изкачват по планинската пътека, като Този, Който
скоро щеше да заеме своето място отдясно на Отец и Който можеше да каже:
„Даде Ми се всяка власт на небето и земята” (28:18 Матей 28:18),
вървеше до тях.
По време на придвижването слънцето бе залязло и преди пътниците да
бяха стигнали до мястото си за почивка, работниците по полето бяха
напуснали работата си. Когато учениците пристигнаха в дома си и щяха да
влязат вътре, странникът показа, че има намерение да продължи пътя си.
Но учениците се почувстваха завладени от присъствието Му. Душите им
жадуваха да чуят нещо повече от Него. „Остани с нас” - казаха те. Той
като че ли не бе склонен да приеме поканата им, но те настояха,
увещавайки Го: „Остани с нас, защото е привечер и денят е вече
превалил.” Христос отстъпи пред тази молба и „влезе да остане с тях” .
Ако учениците бяха пропуснали да го поканят настойчиво, нямаше да
узнаят, че техният спътник е възкръсналият. Христос не натрапва на
никого Своето присъствие. Самият Той се интересува от тези, които се
нуждаят от Него. Радостно ще влезе и в най-скромния дом и ще окуражи и
най-отпадналото сърце. Но ако човеците са твърде безразлични, за да Го
поканят да остане при тях, Той ги отминава. Така много хора претърпяват
голяма загуба. Те не могат да опознаят Христос повече, отколкото
учениците, когато Той вървеше заедно с тях по пътя.
Скромната вечеря от хляб скоро бе приготвена. Тя се постави пред
госта, който зае най-почетното място на трапезата. Сега Той протегна
ръце, за да благослови храната. Учениците се сепнаха изумени. Странникът
протегна ръце точно по същия начин, както това правеше техният Учител.
Погледнаха пак и ето, видяха на ръцете Му белезите от гвоздеите. И
двамата възкликнаха едновременно: „Това е Господ Исус! Той е възкръснал
от мъртвите!”
Станаха, за да се хвърлят в нозете Му и да Му се поклонят, но Той бе
изчезнал от погледа им. Погледнаха към мястото, което допреди малко бе
заемал Този, Чието тяло доскоро лежеше в гроба, и си казаха един на
друг: „Не гореше ли в нас сърцето, когато ни говореше по пътя и когато
ни тълкуваше Писанията?”
Но те не можеха да останат спокойни и да си говорят при тази голяма
новина, която трябваше да споделят. Умората и гладът изчезнаха. Храната
не бе докосната и изпълнени с радост тръгнаха незабавно по същия път, по
който бяха дошли, бързайки да съобщят новината на учениците в града. На
някои места пътят съвсем не бе безопасен, но те се изкачваха по
стръмнините, хлъзгайки се по гладките скали. Не виждаха, не знаеха, че
са закриляни от Този, Който бе пътувал с тях. С поклоннически тояги в
ръце бързаха напред, колкото сили имаха. Губеха пътеката, пак я
намираха. Понякога тичаха, понякога се спъваха, но напредваха, а техният
невидим придружител вървеше близо до тях през целия път.
Нощта бе тъмна, но Слънцето на правдата светеше над тях. Сърцата им
подскачаха от радост. Сякаш се намираха в нов свят. Христос бе жив
Спасител. Те не скърбяха повече за Него като за мъртъв. Той е възкръснал
- не преставаха да повтарят. Това е вестта, която носеха на скърбящите
ученици. Трябваше да им разкажат кой се бе присъединил към тях по пътя.
Носеха най-великата вест, давана някога на света, радостната вест, от
която зависи надеждата на човешкото семейство сега и за вечността.

.