|
31/12/2007 18:12 |
посещения 379
Миряна Минкова
Затваряш очи
и се виждаш под един похлупак
и няма начало,
и край няма,
и не можеш да го повдигнеш.
Небето те поглежда насмешливо,
слънцето протяга лъчи
и не може да те достигне,
земята студи -
не е същото.
А някъде там -
зад двама стражари
Балканът плаче за теб.
Житата се поклащат ритмично,
като оплакващи баби.
Морето трещи -
сякаш иска да те избави,
а градът жужащо те чака -
музика, песни,
трамваите тракащи...
Ти къде си?
Отвори очи!
Пред теб е тя -
любяща и нежна,
все същата,
като майка те чака
България!
|
