Любомир Котев

Колкото са мъдри старите поговорки, толкова са глупави по-новите. Една от тях “Хубав човек, ама за комшия!” е колкото популярна, толкова и недомислена. Защото този, който не става за работа, не става и за комшия. Калпавият човек ще е я муфтаджия, я завистник, а може и да те окраде...

Оскар Кокошка, според Клер Гол, умирал от глад в Париж, но побеснявал, ако никой, по какъвто и да е начин, му предложи милостиня. Малко от нашите художници са способни на такова поведение. Повечето от тях, пък и от творците ни изобщо, имат за свое верую афоризма на онзи френски поет, който казва:”Нека протегнем перото за просия!” Това вероятно обяснява защо талантите у нас са много, а гениите малко...

Българинът схваща лесно недъзите на чужденеца, но е неспособен да оцени себе си. Това личи и от онази македонска приказка, в която господ дал  на турците агалъка, на евреите хесапа, на гърците мюзеверлика, на французите мурафетите, а на нас оставил работата. Може, сигурно, да се поспори доколко тези качества са типични за изброените народи. И все пак малцина ще се усъмнят в агалъка на турчина, в хесапа на евреина, или в мурафетите на французина. Докато е абсолютно сигурно, че ние искаме да минем за работливи всякога, но рядко го постигаме.

За верноподаничеството на немеца Хайне е написал:”Други народи може да са по-ловки, по-остроумни и по-забавни, но никой не е тъй верен като верния немски народ.” Българинът, за разлика от немеца, е верен само когато му отърва. И затова, навярно, народът ни е по-ловък, и по-остроумен, и по-забавен...

Професор Константин Гълъбов е сред малкото български интелигенти, които вярват  непоколебимо в българската интелигенция. През 1926 година той пише: “Всички ние сме синове на орачи и копачи – на майки с черни забрадки. Ала всички ние живеем с копнежа по слънце: с могъщата воля да надхвърлим своя духовен ръст, да бъдем скок в развитието на българското племе, и днешното поколение е показалец към едно бъдеще, каквото никой от проходящите не е подозирал и не подозира. Писатели, учени, художници, учители – и най-незначителния от тях носи в душата си този копнеж, копнежа по една голяма българска култура. Защото този копнеж е стихия.” Константин Гълъбов не само вярва в интелигенцията ни, но и обяснява невероятните и понякога достижения. Този копнеж наистина е стихия! И тя, тази наша българска стихия, превръща незнайно как сина на овчаря или вардаджията в голям европейски писател...

Свети Иван Рилски отказва да се срещне с цар Петър, който е дошъл при него нарочно, за да му се поклони. В този жест се отразяват и великолепието, и светостта на пустинника. За жалост той е непостижим за огромното мнозинство от българите, навикнали да се кланят не само на царя, но и на далеч по-незначителни особи...