|
11/07/2008 14:07 |
посещения 543
 Ваня Велева
Не спира да ме дъвче нагло
съмнението, че не съм землянка.
По дрехите ми лепнат срещи,
които ме премрежват в сянка.
По сълзите ми- вятър се изкачва,
със болката ми северът пирува…
Сама съм се престорила на мачта,
която в анормалност плува.
Сърбят ме стоновете чужди,
в хрилете ми засяда крясък.
Очите ми поглъщат жадно
лонгози и настръхнал пясък.
Сама съм, сякаш съм отвъдна,
сред цъфналата неизбежност.
Ще спра да мисля и ще спра да моля,
ще спра да проектирам нежност.
Понякога от скука ще се влюбвам,
понякога всемирно ще обичам,
защото по това, нявярно,
Вселенските весталки си приличат…
|
