|
Попиват ги само Луната и Морето... |
|
|
|
|
04/07/2008 19:07 |
посещения 217
 Ваня Велева
Несресани спомени блуждаят в раклата на миналото, настоящето ги опитва на вкус понякога, а бъдещето ги изплюва някъде в орбитата на небитието...
Попиват ги само Луната и Морето!
И още...
Лунна усмивка, сритана в мокрото его на всемира закичи небето.
Къдравите коси на облаците , сплъстени над петролената ленност на морето, изгряха в новолуние. Като протегната шепа , дъгата на луната се залюля колебливо закопчана за вкоравената гордост на необятното. Погледна морето- дълбоките му хрипове хапеха брега и поглъщаха раздиращите залъци на обстоятелствата. Те потъваха ръбести , дълбаещи кървави синори в душата му. Агонията на водата беше тиха и измъчена като счупена мачта…
Луната разтвори душата си като спасителен шлюз, покани болката, стопли дъха на морето, прониза го с лунарен алтруизъм и отпи от горчивите му сълзи. Някъде в ъгълчето на устните и се удави въпрос, ала сърцето и овладя спазмите на колебание. След няколко мига на изненада морето заклокочи в гърдите и пречистено, премина прага на неизмеримото и потече към себе си на спасени кристални капки, които отнасяха лунни неврони в хладните обятия на водата. Луната наедря, изпълни се с горещата лава на страданието и пръсна светлина върху смълчаното, зловещо леговище на звездите. Изкъпа морето, освети пътя му и го обгърна с лунната си виталност.
Морето пое с дъха си живота и събудените му криле опърлиха повърхността на водата с разрошените си езици.
Разкъса оковите и погледна отново към вечността…с лунните елмази на очите си.
|
