посещения 574
- Краси, какво е цигулката за теб?
- Живота ми. Всичко, което можеш да си представиш. Цигулката е нещото, без което няма да мога да живея, ако някой ми я “отнеме”
- Ти получи Голямата награда за музика по случай 24 май. Какво е тази награда за теб, как стигна до нея и с какви чувства?
- До тази награда се стига много трудно, защото тя е свързана преди всичко с признанието на публиката, а както сам знаеш публиката е безкомпромисна. Тя или те приема с цялото си “сърце” или те отхвърля. За мен голямата награда, е нещо много престижно. Още съм “омаяна”, повярвай ми! За мен наградата е един своеобразен връх в този град; връх, който съм покорила в своя творчески път. Оценката е висока и това няма как да не ме изпълва с удовлетворение, с радост, с гордост, но и със задължение. Всеки творец се радва, когато бъде награден за това, което прави, защото наградата го окриля. Искам топлосърдечно да благодаря на хората, които ме подкрепиха, които оцениха моето изкуство. Искам още да кажа, че цялото ми израстване и да получа тази награда, се дължи на кемерен ансамбъл “Дианополис”. Това са моите колеги, които са ме подкрепяли през времето. Лично аз приех Голямата награда за музика с огромно вълнение и радост! Какво повече мога да кажа, нищо!
- - Колко години вече “триеш” лъка, не е ли това една изнурителна работа? По колко часа на ден отделяш за репетиция?
- Трябва съвсем отговорно да кажа, че свиря минимум по 8 часа на ден. Но, както отговаря един страхотен цигулар на въпрос колко часа са му необходими за репетиця на ден – Исак Щерн, който за съжаление вече не е сред живите: “За работа на ден са ми необходими от 1 до 11 часа!” Това, разбира се е, в зависимост от формата. Аз смятам, че в момента съм във върховата си форма, на 34 години съм, свиря на цигулка от 3 годишна възраст обиколила съм цяла Европа, плюс САЩ и т.н. и т.н.. В момента съм трети концертмайстор на Виенската оперета – това е един изключително престижен оркестър;, концертмайстор съм в Камерен ансамбъл “Дианополис”. Тук искам да допълня, че всичко за моето израстване дължа на моя баща Николай Султанов и на майка ми Боряна. Те ми дадоха много, дадоха ми всичко: опит, сила, самочувстнвие...Искам непременно да спомена с благодарност името и на един друг човек, с когото вече 13 години свиря заедно: пианистката Гергана Калоянова. (с която сме дует).
Тя също страхотно много допринесе за моето израстване като музикант. Отговорно подчертавам, че тя е изключителен музикант, тя е хоров диригент, тя е педагог и страхотен пианист. Сигурно е редно да отбележа и това, че въобще съм човек от “знатно” потекло, колкото и нескромно да звучи това: дядо ми е Петър Слабаков, вуйчо ми е Андрей Слабаков, имам още един вуйчо, на когото съм кръстена, който също се занимава с изкуство – Красимир Слабаков...Ето, виждаш ли, няма случайни неща. Просто всички в нашия род са хора на изкуството. Нямаме инженери, адвокати и пр. Баща ми, който е създател на “Дианополис” ме научи на всичко. Той е моят идол и като мъж, и като музикант, и като човек, защоте е и страхотен човек, когото аз много обичам и уважавам. Всъщност, аз съм заради него в Ямбол. Той е направил всички аранжименти, специално за мен, за да мога да ги изсвиря като солист на този оркстър. Това са неща, които не са правени никъде в България, а той ги е направил за мен. Хиляди благодарности към него! Искам да благодаря и на ОбС – Ямбол, който ме удостои с тази награда; специални благодарности на председателя на постоянната комисия по култура и вероизповедание към ОбС – георги Зафиров, на журналиста Валентин Вълчев...Страхотно много искам да благодаря на двама човека – това са зам. Кметът на община Ямбол г-жа Надя Данкинова, както и на секретаря на читалище “Съгласие” г-жа Ваня Лазорова. Те направиха за моя концерт на 8 май всичко, те направиха всичко, той да протече на едно блесящо ниво. За мен беше чест в залата да присъстват хора като Стефан Лазаров, Любомир Котев, Надя Данкинова, зам. Кметът на община “Тунджа” г-жа Стефка Керемидчиева, шефът на ОББ Николай Кожухаров, адвокатът Сия Карабаджакова...Това са все личности в Ямбол, които аз много уважавам...
- Краси, кое е голямото “неудобство” за музиканта в провинцията?
- Голямото неудобство в провинцията, в буквалния смисъл на думата, това са заплатите. Нашите заплати са унизително ниски. Трябва веднага да кажа, че имам предложения за работа от много места, но аз искам да работя в този град. Искам да наследя оркестъра, който е създал баща ми. В този град всичко ми е познато и всичко ми е мило: хората, птиците, улиците...Искам да свиря преди всичко за хората в нашия град, ето защо съм преглътнала унижението да раздавам таланта си срещу една почти нищожна заплата.
- Това е вездесъщ проблем при хората на изкуството...Вероятно политиката на държавата е специално такава, но то е друга тема...Ето кой е следващият ми въпрос: Ти си от музикантски род, вече стана дума за това. Баща ти Николай Султанов е популярен в Ямбол, който има много изяви в чужбина, със своя камерен ансамбъл “Дианополис”; майка ти Боряна е виолончелист, брат ти Георги е оперен певец в Софийската опера; снаха ти Шмилена Султанова, също е оперна певица...Толкова много народ отдаден на музиката, не е ли това един голям психологически товар? Да имаше поне един илюзионист или данъчен инспектор сред вас...за разнообразие...
- За съжаление или може би не за съжаление, нямаме такъв в рода си. Продължавам традициите на потеклото ми. Както казах вече, дядо ми е Петър Слабаков – един от великите актьори на България; вуйчо ми е Андрей Слабаков – режисьор, другият ми вуйчо Красимир Слабаков е художник. Бащата на моя баща – Георги Султанов, е бил един от основателите на оперетата в Ямбол, певец...Това е – всички те са художници, музиканти, артисти. И ето, самата аз съм расла в тази среда, а това е сигурно не без значение. Впрочем, можеш да запишеш нещо много екзотично, “разрешавам ти”: пъпът ми е хвърлен в голямата зала на читалище “Съгласие”. Това е истина, повярвай ми! Сигурно затова все към читалището ме влече.
- Музикант храни ли къща?
- Музикант мое да храни къща, ако има турнета. Тоест да излиза в чужбина. Засега аз лично се справям долу-горе. Иначе с тази заплата, както вече стана дума, не е възможно да се живее в Ямбол, пък и където и да е.
- Имаш ли незабравими моменти от сцената иле те са многf?
- Много са. Последно имах турне в Германия, през март т.г. беше...Не знаех в коя зала ще свиря. Пианистът, с който свирих там – професор Михаел Цишанг, когото попитах къде ще е концертът все пак, ми отговори...”В Моцарт зала!” След което на мен ми се подкосиха краката, защото там свирят само най-големите. И разбирам, че само няколко дни преди мен, там е свирила известната цигуларка Ан-Софи Мутер...След този концерт получих повторна покана за догодина и още три предложения за други концерти. Представяш ли си?!
- Кои са твоите любими класици?
- Богът, нашият Бог е Моцарт! А любимите ми класици са много . това са Бах, Паганини, Вивалди, Менделсон...много са.
- “Чистото” изкуство сякаш напуска своето русло...Вашата, ако щеш, твоята музика е атрактивна, темпераментна, смесва се с други видове музика, пали кръвта...Това нова тенденция ли е или го е имало още при Паганини?
- Имало го е в онези векове, но аз така свиря още от 3-годишна....Сега съм на 34 години, така че скоро ще направя 30 години, откакто концертирам. Учила съм в Дюселдорф при професор Роза Файн. Но преди да замина да уча при нея, бях изключително добре подготвена от проф. Евелина Арабаджиева от София. Тя ми даде такава подготовка, че в Дюселдорф ги “убих”, когато се появих там. Идолите ми са проф. Георги Бадев – най-великият български цигулар на всички времена, Максим Венгеров, руснак, Леонид Коган.
- Харесва ли ти да живееш в този град?
- Харесва ми да живея в този град. Не смятам да го напускам. Тук са всичките ми приятели, роднини и най-вече баща ми Николай Султанов. Няма да напусна този град, заради баща ми Николай Султанов и заради Камерен ансамбъл “Дианополис”, които са всичко за мен.
- Кое е другото твое изкуство?
- Поезията.
- В “мир” ли живееш с този свят или този свят е толкова агресивен и несъвършен , че е невъзможно да се живее в мир с него?
- Отчасти живея в мир с този свят. Но има неща в тази държава, понеже цялата държава не е добре, с които се спречквам и които ме натъжават. Ала моите приятели са все до мен, те са толкова по-силни от цялата тази простащина, която цари в България, че надделяват и ми помагат да се справям.
- Краси, аз ти пожелавам блестящ и непрестанен възход по пътя на изкуството. Ти какво искаш да си пожелаеш?
- Единственото нещо, което искам да си пожелая, е моите родители да бъдат здрави!
Интервю на Илко Капелев
|
