Гледай сега къде потъна Луната, само сънената и опашка погали душата и се шмугна навътре, надълбоко...

Когато Луната заспива

Една нощ Луната се разболя. Тихата и болка ,
преглътнатите стенания, обгорялото и чело трогнаха до сълзи морето. С  искрена съпричастност то отлепи една вълна, понесе пяната и нагоре и се опита да утеши Луната. Не успя да я достигне…само освежителни капчици съчувствие попиха в жадната и кожа.

Морето не се отказа!

Разпери ръце, засили се и откъсна от сърцето си друга, още по- мощна и разпенена вълна, която влачеше с опашката си бушуващата стихия на страстта с пълна отдаденост. Но луната беше далече, водата плисна като кървава вена върху ефирната тишина и се сгромоляса с безсилна отчужденост обратно в морето.

Морето се разгневи!

Измъкна кинжала и заплаши водата” Трябва да я достигнеш!!!” . Следващите талази тръгнаха , облекли стихийни костюми, заприиждаха тайфуни, замятаха се черните зеници на морето, заблъскаха се струи вода и пясъчни вектори, земята онемя в премала...Раздра се небето и от клокочещата му вътрешност се изхлузи Луната. Предадена на стихиите, уморена и упоена тя…цопна във водата като светеща ефервесцентна таблетка, тайнствено пръсна блещулки към жадната самота на вълните и…

заспа на дъното на морето