|
Л. Котев "Народопсихологии" |
|
|
|
|
08/05/2008 21:05 |
посещения 147
Популярна интелигентска поза у нас е да се оплюва народът. А още по-популярна: да се говори с умиление за народа и да се оплюва интелигенцията. Малко българи са съумели да говорят трезво и за народа и за, и за интелигенцията. Един от тях е професор Иван Шишманов. “ Не е умно да се полагаме само на здравите инстинкти на масите – пише той. – Защото има и брутални и извратени инстинкти. По-горе аз забелязах,че България отдавна би преуспяла, негли – ако не се водеше само по своя “мозък”, по ума на своята тъй наречена интелигенция. Но нормално ли е един народ да се остави да се развива само по своите инстинкти, колкото и те да са здрави и целесъобразни за съхранението на националния организъм.”Не е нормално и народ, и интелигенция да разчитат “ само на своите инстинкти, но чувството ни за самосъхранение е патологично, по-силно от идеята да преуспеем....
Изглежда невероятно,но българският селянин е изтънчен, ако е вярно казаното от Ларошфуко: Престорената пустота е само изтънчено лицемерие...
Всяка държава развращава чиновниците си. Бъркаме, ако мислим, че нашите са бамбашка, че са по-лоши от другите. “ От самите сметки става ясно – пише в един папирус от 283г. пр.н. е.- че мнозина желаещи да се хрантутят от държавните имоти си измислят титли като надничари, писари или управители, без да пренасят никаква полза на държавната каса, а изяждат приходите. ” И все пак, нашата държава развращава чиновниците си повече от другите. Ние направихме истинско чудо като съумяхме да превърнем в чиновници учителите или лекарите ....
Глупостта ни се оглежда в онзи анекдот, в който грънчарят ругае хлапето, замерило го с камък. “ Имаш късмет – казва той – че ме удари по главата.Ако беше ударил грънците, щях да те претрепя от бой! Глупци обаче не сме. Магарето от нашите приказки като го питат кой е баща му отвръща, че атът му е вуйчо....
“ Нужно ли е да се разписваме във вселената?” – пита един от малцината българи съумели да го сторят. Владимир Димитров – Майстора задава риторичния въпрос, сякаш за да ни спомня винаги, че има българи, за които творчеството е дълбока вътрешна необходимост....
|
