Ако българските литературни критици и историци нерядко са по-добри народопсихолози от нашите писатели, то е, не защото познават по-добре българина или българската литература, а защото познават по-добре чуждите литератури и чужденците. Те знаят как се интерпретират един факт или едно явление и като тълкуват нашата действителност, се облягат на сигурна, утвърдена методология. А българският писател превъзмогва трудно умението си по родното и най-често е неспособен да го отнесе към световните образци, които или не познава, или не разбира, или не тачи...

Българинът никога не имал ясна представа  кое е любов и кое е секс, къде е границата между едното и другото, къде преливат едно в друго. Защото подходът му към простите и най-естествени изживявания е подчертано емоционален и крайно ирационен. Българинът решително отказва да мисли за секса сериозно, задълбочено. За любовта може и да се опита да мисли, ако е мислене, проникнато от сантимент, люшкане между истината и лъжата, но не и за секса. А причината е, че въпреки бабаитската поза, нашенецът е свенлив по природа, примитивен в мисленето си и още по-примитивен в чувствата си. Комбинативността на нашия ум, помагаща ни в много случаи, изчезва когато трябва да решим и най-лесното сексуално уравнение. Чувствата ни пък са дотам некултивирани, че са що-годе пълноценни само в по-обществените изяви. Българинът всякога е бил социално затормозено същество, което сякаш няма нито време, нито желание за интимен живот. Ежедневните грижи са деформирали реакциите ни, затормозили са ни, заставили са ни да хабим чувствата си в социален театър, а в интимния живот да се предоверяваме на инстинкта. И тъкмо това ни пречи да различим кое е любов и кое  е секс, както и да имаме по-пълноценни, по-цялостни сексуални изживявания...

В края на миналия век Максим- Скопски и Пловдивски митрополит, казва: “Где да търсим спасение?”. В партизанството, в партизаните ли? Но и те  самите са наши братя, нам подобострастни, чада на същото отечество, на което сме и ние, възпитани при същите условия, следователно и те не са свободни, не са без грях. В такъв случай безумно би било да очакваме свобода от синовете на тоя век.”...

Робството – казва една полска пословица –учи на свобода. Нас робството не ни е научило на свобода. Не само средностатистическият българин, но нашите политици и държавници, а и преобладаващата част от интелектуалците ни, са неспособни да вникнат в мисълта на Епиктет: Свобода значи да искаш нещата да стават не така, както желаеш, а както е справедливо да стават...

ПОВЕЧЕ ВЪВ ВЕСТНИК ГЛАС и ДЕЛНИК