Христо Карастоянов
Сега да прочетем увлекателното и поучително четиво, наречено “Държавен вестник”. Пълно е със съспенс, хорър, политически интриги и задкулисни машинации точно като по наш вкус, но обаче броят от двайсет и девети януари направо ти пълни душата. Там Министерството на вътрешните работи и Държавната агенция за информационни технологии и съобщения са ни предложили нещо за много дълбок размисъл. То е озаглавено ласкаво и строго “Наредба № 40 от 7 януари 2008 г. за категориите данни и реда, по който се съхраняват и предоставят от предприятията, предоставящи обществени електронни съобщителни мрежи и/или услуги, за нуждите на националната сигурност и за разкриване на престъпления” - и е напълно достатъчно за Гришам и Лъдлъм да идат да се качат на Емпайър стейт билдинг, да скочат от там и да си строшат некадърните глави.
Както и да е.
Сега... След прочита на произведението да правим разбор, (или анализ по български), и да си извадим съответните житейски поуки.
Какво разбираме от така предложената съавторската творба.
Разбираме, че скъпото на сърцата ни министерство на вътрешните работи ще знае по всяко време на денонощието кога сме били в интернет, на кого сме пращали имейл или съобщение по ICQ, както и с кого сме говорили по телефона, използвайки глобалната мрежа. Изказваме възхищението си (в разумни граници) от това, че там орлите с хладния ум, горещото сърце и чисти ръце ще имат “пасивен технически достъп чрез компютърен терминал” и всички ние вече няма да сме тъй самотни и изгубени в безбрежните виртуални пространства.
Все си е по-хубаво телефонната жица да има и трети край.
Лично аз в едни други времена, (за които мнозина си въобразяват, че са минало), още като вдигнех слушалката на телефона, първо казвах учтиво “Добър ден!” – и чак тогава започвах да набирам номера, който съм си намислил. И ми ставаше едно хубаво, едно топло... Именно защото знаех, че не съм сам. Веднаж дори ми отговориха!
А вече пък с интернета работата става още по! Отчуждението е бич, а споделянето – благо. Защо ти е да пишеш писмо в интернет до някого си там, ако то няма да бъде прочетено от още някой?
Другото хубаво в новото положение е, че можеш малко да се поголемееш... Пишеш на гаджето си простотийки, обаче в същото време си почти равен с Осама бен Ладен. Всички ставаме важни и сме еднакво подслушвани и четени като заплаха за националната сигурност. И пак ти става топло. Дори малко се припотяваш.
Четивото, естествено, си има и подтекст: терористичната заплаха у нас е точно като радиацията през осемдесет и шеста след Чернобил. Тя е нещо, което го няма, но непрекъснато намалява.
Обаче става ужасно трудна работата на хората от службите! Зор, голям зор! Свърши се оная – дето понеже нямало много работа, с приспивен микроземетръс дежурните да се забавляват. На никой няма да му остава време да ридае над Омир и от скука да се лигави да препрочита Тютчев.
Край. Бъдещето (ни) настъпи. Сега вече споменатите по-горе орли ще трябва да се напънат и да обхванат необхватното.