Борислав Ненов
Вече малцина си спомнят как навремето, през 1949 година, и в Ямбол идва вълната за завземане на католическите имоти от органите на народната власт. Доктор Крум Паспалев,управител на имотите на училищата на френската училищна конгрегация в България, прави опити да спаси недвижимата собственост на Католическата църква край Тунджа, но усилията му са до голямо степен предварително обречени на неуспех.
От Ямбол към София върви усилена кореспонденция. Бившият партизанин Николай Чернев Николов, известен още като Здравко, сетне генерал, в ония дни е председател на Околийския народен съвет. Чернев е само на 30 години/роден е на 19 ноември 1919 г.в Ямбол/, но революционната му биография и фактът, че има образование, по-високо от средното, рядкост за комунистическите функционери в ония дни, го издига бързо нагоре. Именно той прави изложение до министъра на вътрешните работи Антон Югов, в което му съобщава, че са взели под наем ямболския католически пансион. ”Задоволително решение на въпроса ще се получи , като се предостави за настаняване на останалите ни служби бившия католически пансион. Тази сграда се състои от 18 стаи и една голяма зала и сега не се използва,освен за жилище на католическите свещеници”. Това пише още в изложението си до министъра на вътрешните работи бившият партизанин Здравко, като посочва и адреса на имотите - улица „Парчевич”номера 1 и 3.
Комунистическата партия, всъщност, вече е хвърлила окончателно клупа върху имотите на Ватикана в България, след като е приела Закона за вероизповеданията, в чийто член 23 е казано, че „всички движими и недвижими имоти на тия ордени стават държавна собственост”.
Нещата в Ямбол обаче са по-оплетени – има твърдение, че католическите имоти край Тунджа са собственост на Франция и това праща топката в по-различно поле.
В полето на министерството не на вътрешните, а на външните работи, управлявано от Васил Коларов, понеже от това може да последва дипломатически скандал.
С удоволствие и радост вероятно, председателят на Околийския народен съвет Николай Чернев пише на 20 юли 1949 година/точно на този ден Васил Коларов е избран за министър-председател на България/ до министъра на външните работи, че „в архивите на общината и в нотариуса не можа да се установи собственост на имотите, намиращи се на улиците „Парчевич” и „Александър Първи”номер 7”. Следва един очакван ход от страна на сравнително новата власт – до един месец да бъдат освободени  помещенията. Това искане е връчено на отец Банчевски/на друго място той е наречен отец Банчев/, представител на френската легация в Ямбол. Отецът нямало къде да мърда, но все пак си позволил забележката, че „имотите са на френската държава и че ще се отнесе до легацията”.
До министъра на външните работи на България и до началника на вероизповеданията към това министерство се обръщат от свещеническото общежитие „Възнесение”на източнокатолическата черква „Възнесение Господне” в Пловдив с писмо от 26 юли 1949 година. Както се вижда, кореспонденцията е изключително бърза - само шест дни делят написаното от Чернев, от отговора на католическото „тяло”. В писмото се обяснява, че „още през 1880 г. са били основани в Ямбол две католически енории: една от източен и една от западен обред. Със самите енорийски църкви е слепената сграда, която служеше за помещение на енорийските свещеници и техните помощници, както и за подготвителна семинария за двете епархии. Там се помещаваха от 15 до 20 семинаристи”, обясняват в писмото си от свещеническото общежитие „Възнесение” и продължават – „обаче през 1948 година ямболската община изиска да се даде под наем половината от сградата за нуждите на партийната школа . Съжителството на Отците с курсистите бе повече от приятелско, твърди подписалият се под писмото отец Камен Калков.
Приятелски или не, но часът, в който огромната част от имота на католическата църква край Тунджа отива в ръцете на народната власт е дошъл. Законът за вероизповеданията през следващата 1949 година вече е факт, а скандал от страна на Франция сякаш няма.
Това ме навежда на мисълта, че колкото и да е странно, поменатите имоти не са оформени документно като собственост на католическа Франция , щом и досега, толкова години след 10 ноември 1989 г. някогашната сграда на Католическия девически пансион се използва за какви ли не цели от ямболската община.
А е знайно, че никой не се отказва от имотите си, когато притежава документ за тяхната собственост. Ако по времето на комунистическа България, съдебен иск в тази посока е бил немислим, то след есента на 1989 година няма пречки да се претендира за сградата.
Или може би делата са минали по съдебните инстанции без особен шум и нищо не се е променило…